Дан Симънс - Хиперион

За късмет на възпитанието ми у дон Балтазар нямаше нищо хомосексуално в пристрастеността му към младата плът, така че неговите подвизи се проявяваха или като отсъствие от учебните ни занимания, или като необичайно количество внимание, хвърляно щедро за запаметяване на стихове от Овидий, Сенеш или Ву.

Той беше отличен учител. Изучавахме древните и късния класически период, правехме излети до развалините на Атина, Рим, Лондон и Анибад в Мисури и нито веднъж не сме имали контролно или изпит. Дон Балтазар очакваше от мен да научавам всичко от първия път и аз не го разочаровах. Той убеди майка ми, че капаните на „прогресивното образование“ не са за едно семейство от старата Земя, ето защо аз изобщо не съм запознат с парализиращите мозъка недостатъци на РНК-лечението, с потапянето в информационната сфера, със систематичното ретроспективно обучение, с групите за стилизирано стълкновение, с „уменията за висше мислене“ за сметка на фактите или с предобразователното програмиране. В резултат на тези лишения аз бях в състояние да рецитирам целия превод на Фицджералд на „Одисеята“, когато бях на шестгодишна възраст, да съчиня секстина, преди да започна сам да се обличам, и да мисля в спирални фугови стихове, преди изобщо да бях срещал ИИ 18 18 ИИ — изкуствен интелект — бел.прев. .

Моето научно образование, от друга страна, беше нещо доста по-неубедително. Дон Балтазар проявяваше слаб интерес към — както той се изразяваше — „механичната страна на вселената“. Бях на двадесет и две години когато осъзнах, че компютрите, АВП 19 19 АВП — агрегати за възстановяване на паметта — бел.прев. и астероидните животоподдържащи апаратури на вуйчо Кова са машини, а не някакви благотворителни прояви на animas 20 20 Anima (лат.) — душа; animas — мн.ч. — бел.прев. около нас. Аз вярвах във феи, в горски духове, в нумерологията и астрологията, и в магията на Еньовден вдън първобитните гори на САР 21 21 САР — Северноамериканският резерват — бел.прев. . Подобно на Кийтс и Лам в студиото на Хейдън, дон Балтазар и аз вдигахме тостове за „бъркотията на математиката“ и скърбяхме за унищожаването на поезията в дъгата от разделителната призма на г-н Нютон. Ранното недоверие и истинската ненавист към всички научни и клинични неща ми послужиха добре в по-нататъшния ми живот. Научил съм се, че не е трудно да си останеш предкоперников езичник в постнаучната Хегемония.

Моята ранна поезия беше отвратителна. Както се случва с повечето лоши поети, аз не съзнавах този факт, уверен в своето високомерие, че самият творчески акт придава известна стойност на лишените от стойност недоносчета, които пръквах. Майка ми си оставаше толерантна дори когато забравях смърдящи малки купчини мръсни стихчета из къщи. Тя бе снизходителна към своето единствено дете дори и когато то се държеше безгрижно непослушно като неопитомена лама. Дон Балтазар никога не коментираше моето творчество; предполагам, по принцип, тъй като изобщо не му бях показвал нищо. Той смяташе, че почтеният Дейтън е измамник, че Салмъд Бреви и Робърт Фрост е трябвало да се обесят на собствените си черва, че Уърдзуърт е глупак и че всичко останало, с изключение на сонетите на Шекспир, е профанация на езика. Аз не виждах никаква причина да безпокоя дон Балтазар с моите стихове, макар да знаех, че изобилстват от напъпила гениалност.

Публикувах някои от тези малки литературни лайна в различните списания с твърди корици, които бяха на мода тогава из различните аркологии на Европейските домове, при което посредствените редактори на тези недодялани списания проявиха същото снизхождение към майка ми, каквото тя проявяваше към мен. От време на време карах Амалфи или някой друг от приятелите, с които си играехме — по-малко аристократични от мене и поради това с достъп до предаватели в инфосферата или по вектора, да излъчат някои от моите стихове до Пръстена или до Марс и по този начин — до избуяващите телепортаторни колонии. Оттам изобщо не ми отговориха. Приех, че са били прекалено заети.

Вярата в собствената идентичност като поет или писател преди киселинния тест на публикацията е толкова наивна и безвредна, колкото и юношеската вяра в собственото безсмъртие… и неизбежното разделяне с илюзиите е точно толкова болезнено.

Майка ми умря със старата Земя. Близо половината от древните фамилии останаха по време на онзи последен катаклизъм; тогава бях на двадесет години и си имах свои романтични планове да умра с родния свят. Майка ми бе взела друго решение. Нейната грижа не беше моята преждевременна кончина — и тя като мене бе прекалено съсредоточена в себе си, за да мисли за някой друг в такова време, — нито дори фактът, че смъртта на моята ДНК щеше да отбележи края на една аристократична линия, която се простираше назад до „Мейфлауър“. Не, онова, което безпокоеше майка ми, беше, че нашето семейство щеше да умре в дългове. Последните ни сто години на екстравагантност, изглежда, бяха финансирани чрез масирани заеми от Банката на Пръстена и от други дискретни извънземни институции. Сега, когато континентите на Земята се сблъскваха под въздействие на свиването е лумнали в пламъци огромни гори, вълнуващи се и нагорещяващи се до състояние на безжизнена супа океани, при което самият въздух се превръщаше в нещо твърде горещо и гъсто, за да бъде строшено, и твърде тънко, за да може да се премине през него, сега банките искаха обратно парите си. Аз бях допълнително обезпечение.