Дан Симънс - Хиперион

Общо взето, това ми беше достатъчно. Няма да кажа, че си спомням за трите години, прекарани в калните ями и варовиковите бордеи на Небесна врата, с обич, но истина е, че тези години бяха толкова важни за развитието ми — дори може би повече, — колкото и предишните ми две десетилетия на старата Земя. Скоро установих, че сред моите близки познати — стария Слъдж, надзирателя на изкопните работи; Ънк, страшилището на жилищния бордей, на когото плащах рушвети за личната си сигурност; Кити, пълната с въшки местна курва, с която спях, когато можех да си го позволя — моят речник ми служеше добре.

— Шибан задник — ръмжах аз, жестикулирайки. — Путка пиш-пиш еба.

— А — озъбваше се в усмивка Слъдж, изложил на показ единствения си зъб, — отиваш до лавката за кльопачка от водорасли, а?

— Шибана путка — озъбвах му се в отговор аз.

Животът на поета не се състои в ограничения словесен танц на изразяването, а в почти безграничните комбинации от възприятия и спомени, комбинирани с чувствителността към онова, което се възприема и се помни. Моите три местни години на Небесна врата, равни на почти хиляда и петстотин стандартни дни, ми дадоха възможност да гледам, да чувствам, да чувам, да запаметявам, сякаш в буквалния смисъл се бях родил отново. Нямаше кой знае какво значение това, че се бях родил отново в ада, преосмисленият опит е същината на всяка истинска поезия, а суровият опит беше рожденият дар на моя нов живот.

Адаптирането към един прекрасен нов свят, век и половина по-стар от моя, не представляваше никакъв проблем. При всичките ни приказки за експанзия и пионерски дух през последните пет века всички знаем колко глупава и статична е станала нашата човешка вселена. Намираме се в една удобна епоха на мрачно средновековие за изобретателния дух; институциите се променят, но едва забележимо, при това по-скоро чрез постепенна еволюция, отколкото с революция; научните изследвания пълзят като рак, суркат се странишком, докато някога са се придвижвали с огромни интуитивни скокове; техническите средства се променят още по-малко, плоските технологии, които са нещо обичайно за нас, биха били лесни за възприемане — и за боравене! — за нашите прадеди. Така че, докато аз бях спал, Хегемонията бе станала официален субект, Мрежата на световете се бе оформила почти в окончателен вид, Всеобемът бе заел своето демократично място в списъка на доброжелателните деспотй на човечеството, Техноцентърът се бе отдръпнал от човешка служба и след това бе предложил помощта си по-скоро като съюзник, отколкото като роб, а прокудените се бяха оттеглили в мрака и в ролята на Немезида… но всички тези неща пълзяха бавно към критичната маса още преди аз да бях замразен в ледения ми ковчег посред свинско шкембе и шербети, а за разбирането на подобни очевидни продължения на старите тенденции не бяха нужни особени усилия. Освен това, гледана отвътре, историята винаги представлява тъмна храносмилателна каша, много по-различна от лесното за забелязване затруднено положение, гледано от разстояние от историците.

Моят живот беше Небесна врата и всекиминутните нужди на оцеляването там. Небето бе един вечен жълто-кафяв залез, надвиснал като готов да се срути таван само на метри над бараката ми. Бараката ми беше удивително удобна: една маса за хранене, един нар за спане и ебане, една дупка за пикаене и сране и един прозорец за мълчаливо съзерцаване. Моята околна среда отразяваше като огледало речника ми.

Затворът винаги е бил добро място за писателите, убивайки, така да се каже, демоните близнаци на непостоянството и разсейването, и Небесна врата съвсем не бе изключение. Атмосферният протекторат притежаваше моето тяло, но духът ми — или онова, което бе останало от него — си беше мой.

На старата Земя моята поезия се съчиняваше на един инфотермов мисловен процесор, докато аз се изтягах в някой тапициран шезлонг, или се носех със своето ЕМ-корабче над тъмните лагуни, или се разхождах, потънал в дълбок размисъл, през благоуханни местности. Отвратителните недоразвити, куцащи, претенциозни продукти на тези фантазии бяха вече описани. На Небесна врата установих какъв стимулатор за духа може да бъде физическият труд; не обикновеният физически труд, бих добавил, а абсолютно смазващият гръбнака, опустошаващият белите дробове, режещият червата, късащият сухожилията и изстискващият слабините физически труд. Но докато това занимание е едновременно изтощително и еднообразно, установих, че духът не само е свободен да се скита из по-въображаеми места, той буквално избягва в по-висши плоскости.