Дан Симънс - Хиперион

Те клатеха глава, усмихваха се и отминаваха. Великите поети рядко биват разбрани по времето, в което живеят.

Жълто-кафявите облаци изливаха киселина над мен. Аз газех в кал до бедрата и чистех пиявични водорасли от градските канализационни тръби. Старият Слъдж умря през втората ми година, когато всички работехме над проекта да се разшири каналът на Първо Авеню до Калжилищата на Средната помийна яма. Злополука. Изкачваше се по една дюна от тиня, за да спаси някаква сярна роза от настъпващия циментовоз, когато стана калотресение. Кити се омъжи наскоро след това. Тя продължаваше да работи от време на време като кръчмарска курва, но аз я виждах все по-рядко и по-рядко. Умря при раждане наскоро след като зелените цунами отнесоха Калния град. Аз продължих да пиша поезия.

Как така, бихте могли да попитате, е възможно човек да пише хубави стихове с речник само от девет думи от дясното полукълбо?

Отговорът е, че аз изобщо не използвах думи. Поезията само вторично се отнася до думите. Първично тя се отнася до истината. Аз се занимавах с Ding an Sish, материята зад сянката и изтъкавах силни концепции, образи и връзки така, както един инженер би издигнал небостъргач, конструирайки скелета от сплав на нишковиден кристал много преди да се появят стъклото, пластмасата и хромалуминият.

И постепенно думите се връщаха. Мозъкът се преобучаваше и се превъоръжаваше удивително добре. Онова, което се бе загубило в лявото полукълбо, се приюти другаде или утвърди отново своето първенство в увредените места като пионери, които се завръщат в опустошена от пожар равнина, станала по-плодородна от пламъците. Там, където преди някоя проста дума, като «сол», ме караше да заеквам и да зяпвам с уста, докато умът ми опипваше празнотата като език, опипващ мястото на липсващ зъб, сега думите и изразите постепенно се възвръщаха подобно имената на забравени другари от детството. Денем работех на тинестите полета, но нощем сядах на потрошената си маса и пишех своите «Песни» на светлината на една съскаща маслена лампа. Марк Твен е казал по присъщия му начин: «Разликата между правилната дума и почти правилната дума е като разликата между светкавицата и светулката.» Той се е пошегувал, но не е бил изчерпателен. През онези дълги месеци, когато слагах началото на своите «Песни» на Небесна врата, аз открих, че разликата между намирането на правилната дума в сравнение с приемането на почти правилната дума е като разликата между това да бъдеш ударен от мълния и просто да наблюдаваш проявлението на мълнията.

Така че моите «Песни» се родиха и започнаха да се разрастват. Написани върху тънките папирусови листове от рециклирано влакно от пиявични водорасли, които се намираха с тонове за потребление като тоалетна хартия, надраскани с евтините писалки с плъстен връх, които се продаваха в лавката, «Песните» придобиваха форма. Докато думите се завръщаха, намествайки се на място като разпръснатите парчета на някоя картинна мозайка, аз се нуждаех от форма. Като се връщах към уроците на дон Балтазар, пробвах мереното благородство на епическия стих на Милтън. Придобивах увереност и прибавях от романтичната чувственост на един Байрон, доразвит напълно от Кийтсовото тържество на езика. Разбърквах всичко това и придавах пикантност на тази смес с малко от бляскавия цинизъм на Йейтс и щипка от смътното, схоластично високомерие на Паунд. После накълцвах, подреждах и добавях такива съставки, като овладяността на въображението на Елитът, усета за място на Дилън Томас, чувството за обреченост на Делмор Шварц, мъничко от ужаса на Стийв Стърн, призива за невинност на Салмуд Бреви, любовта на Дейтън към засуканата схема на римите, обожанието на Ву към физическото и радикалната игривост на Едмънд Ки Ферера.

Накрая, естествено, изхвърлих цялата тази смес и написах «Песните» в свой собствен стил.

Ако не беше Ънк, главореза от бедняшкия квартал, сигурно още щях да съм на Небесна врата и да продължавам денем да копая киселинни канали, а нощем да пиша «Песни».

Беше през почивния ми ден и бях понесъл своите «Песни» — единствения екземпляр от ръкописа си — към библиотеката в Градския съвет, за да направя някакво проучване, когато Ънк и двама от неговите главорези се появиха от една уличка и поискаха веднага да им платя охранителната си такса за следващия месец.

Ние не разполагахме с никакви вселенски карти в Атмосферния протекторат на Небесна врата; плащахме задълженията си в облигации на компанията или с контрабандни марки. Аз нямах нито едното, нито другото. Ънк настоя да види какво има в пластмасовата торба на рамото ми. Без да се замисля, му отказах. Това беше грешка. Ако бях показал на Ънк ръкописа, по всяка вероятност щеше да го хвърли в калта и да ме поотупа, след като ме заплаши. Но моят отказ го разгневи толкова, че той и двамата му неандерталски приятели отвориха насила торбата, разпиляха ръкописа в калта и ме пребиха, както има една дума, почти до смърт.