Дан Симънс - Хиперион

Огромната спалня, която споделяме двамата с Хеленда, се полюшва в клоните на тристаметров Дървосвят на храмерската планета Божията горичка и е свързана със солариум, разположен самотно върху безплодното плато на Хеброн. Не всичките ни изгледи са към пустинни места: помещението за медиите гледа към решетеста стая на сто тридесет и осмия етаж в една от арковите кули на Тау Сети Сентър, а вътрешното ни дворче е разположено на тераса с изглед отгоре към пазара в старата част на гъмжащия Нови Йерусалим. Архитектът, ученик на легендарния Мийон Де-Ха-Вре, е включил няколко дребни шеги в конструкцията на къщата: стъпалата слизат надолу към стаята на кулата, естествено, но също толкова шеговит е изходът от върха на кулата, който води към залата за упражнения на най-ниското равнище в най-дълбокия Кошер на Лусус, или може би банята за гости, която се състои от тоалетна, биде, мивка и кабина за душ върху един открит безстенен сал посред водите на виолетовия морски свят на Mare Infinitum 23 23 Mare Infinitum — (лат.) — безкрайно море — бел.прев. .

Отначало промените в гравитацията от стая в стая бяха обезпокоителни, но скоро се адаптирах, като подсъзнателно се вкопчвах в притеглянето на Лусус, Хеброн и Сол Дракони Септем, очаквайки по-малката от едно стандартно g свобода на повечето от помещенията.

В течение на десет стандартни месеца Хеленда и аз сме заедно, прекарваме малко от времето си в нашия дом, като вместо това предпочитаме да пътуваме с приятели до курортите, ваканционните аркологии и нощните заведения из Мрежата на световете. Нашите «приятели» са бившата телепортаторна команда, които сега се наричат Еленско стадо по името на един изчезнал миграционен бозайник от старата Земя. Стадото се състои от още писатели, няколко преуспяващи визуални художници, интелектуалци от Конкорс, представители на медиите от Всеобема, неколцина радикални АРНисти и отглеждащи козметичен ген аристократи от Мрежата, богати телепортаторни чудаци и пристрастени към флашбека 24 24 Flashback (англ.) — ретроспекция — бел.прев. маниаци, холо– и сценични режисьори, цяла тумба актьори и сценографи, няколко мафиотски донове, решили да водят добродетелен живот, и една постоянно меняща се тайфа от неотдавнашни знаменитости… в това число и моя милост.

Всички пият, употребяват стимулатори и автоимпланти, друсат се и могат да си позволят най-добрите наркотици. Предпочитаният наркотик е флашбекът. Той определено е порок на висшата класа: човек има нужда от пълен набор скъпоструващи импланти, за да може да го изпита пълноценно. Хеленда се е погрижила аз да съм оборудван за тази цел: биомонитори, сензорни пълнители и вътрешен инфотерм, неврални шунтове, ежектори, метакортикални процесори, кръвни чипове, РНК лентови червеи… майка ми нямаше да може да познае вътрешностите ми.

Опитвам флашбека два пъти. Първия път минава гладко — прицелвам се в честването на деветия ми рожден ден и улучвам от раз. Всичко е там: слугите пеят на северната поляна в зори, дон Балтазар сърдито отменя уроците, за да мога да прекарам деня с Амалфи в своето ЕМПС, носейки се над сивите дюни в басейна на Амазонка във весела забрава; факелното шествие същата вечер, когато представителите на останалите стари фамилии пристигат но здрач и техните подаръци в пъстри опаковки проблясват под луната и Десетте хиляди светлини. Аз се надигам след деветте часа, прекарани във флашбек, с усмивка на лицето. Второто ми пътуване едва не ме убива.

На четири годинки съм и плача, търсейки майка си из безкрайните стаи, които миришат на прах и стари мебели. Слуги андроиди се мъчат да ме утешат, но аз отблъсквам ръцете им и тичам из коридорите, затлачени от сенки и от саждите на твърде много поколения. Нарушавайки първото правило, което съм научил някога, разтварям вратите към шивалнята на майка ми, нейната светая светих, в която тя се оттегля за три часа всеки следобед и от която се появява с нежната си усмивка, докато краят на бледата й рокля шушне по килима като ехо от въздишката на някой призрак.

Майка ми седи там, в сенките. Аз съм на четири годинки и съм си наранил пръста. Втурвам се към нея, като се хвърлям в прегръдките й. Тя не реагира. Едната от нежните й ръце си остава преметната през облегалката на шезлонга, другата лежи неподвижна на възглавницата.

Дръпвам се назад, шокиран от яейната хладна пластичност. Без да ставам от скута й, разгръщам тежките кадифени завеси.

Очите на майка ми са бели, обърнати навътре в главата й. Устните й са леко отворени. Слюнка навлажнява ъгълчетата на устата й и блести върху съвършената й брадичка. Сред златните нишки на косата й — сресана в стил гранддама, който тя предпочита — виждам студения стоманен блясък на жицата на стимулатора и по-слабото сияние на черепната ябълка, в която тя я е включила. Костта от двете страни е много бяла. На масата близо до лявата й ръка лежи празната флашбекова спринцовка.