Дан Симънс - Хиперион

Детството ми бе привилегировано, но това не беше неприятно. Имам хубави спомени от прочутите приеми на Гранддама Сибила (тя ми се падаше пралеля по майчина линия). Спомням си един тридневен прием, даден от нея в М анхатънския архипелаг, с гости, докарани със спускателни кораби от Орбиталния град и от европейските аркологии. Спомням си как Емпайър Стейт Билдинг се издигаше над водата и множеството й светлини се отразяваха в лагуните и папратовите канали; ЕМПС-тата, които разтоварваха пътници на наблюдателната палуба, докато върху израсналите островни възвишения на по-ниските сгради навсякъде околовръст горяха готварски огньове.

Северноамериканският резерват беше нашето частно игрище през онези дни. Говореше се, че близо осем хиляди души все още продължавали да живеят на онзи мистериозен континент, но половината от тях били скитници. Останалите включваха ренегатите АРНисти, които усилено практикуваха занаята си, възкресявайки растителни и животински видове, които отдавна липсваха в техните допотопни любими северноамерикански убежища, екоинженерите, известни примитивни люде, като сиукса Огалала или Ангелите на ада, и случайни туристи. Имах един братовчед, който, както говореха, скитал из резервата с раница на гърба от една наблюдателна зона в друга, но правел това в Средния Запад, където зоните са относително близо една до друга и стадата от динозаври по-рядко се срещат.

През първия век след Голямата грешка Гея беше смъртно ранена, но умираше бавно. Опустошението по време на „лошите периоди“ беше голямо — а те идваха по-често на точно определени гърчове, с по-кратки ремисии, с по-ужасяващи последици след всеки нов пристъп, — но Земята търпеше и се възстановяваше, доколкото можеше.

Резерватът беше, както казах, наше игрище, но всъщност такава в истинския смисъл беше цялата умираща Земя. Моята майка ми даде възможност да си имам цобствено ЕМПС, когато станах на седем години, и нямаше нито едно място по глобуса, което да бе на повече от един час полет от къщи. Моят най-добър приятел, Амалфи Шварц, живееше в именията на Маунт Еребус в някогашната Антарктическа република. Двамата се виждахме всеки ден. Фактът, че законът на старата Земя забраняваше телепортаторите, не ни безпокоеше ни най-малко; излегнали се нощем на някой хълм, гледахме нагоре през десетте хиляди Орбитални светлини и двадесетте хиляди радиомаяци на Пръстена двете или трите хиляди видими звезди и не изпитвахме никаква завист, никакъв стремеж да се присъединим към Хеджира, който още тогава изпридаше телепортаторната копринена нишка на Мрежата на световете. Ние бяхме щастливи. Моите спомени за майка ми са странно стилизирани, сякаш е един от измислените образи в някой от романите ми за умиращата Земя. Може би е била такава. Вероятно аз съм бил отгледан от роботи в автоматизираните градове на Европа, откърмен от андроиди в Амазонската пустиня или просто израснал във вана като пивоварни дрожди. Онова, което си спомням, е бялата роба на майка ми, която се плъзга като призрак през сенчестите стаи на дома ни; безкрайно нежните сини вени върху дланта на ръката й с тънки пръсти, когато си наливаше чай под алената и прашна светлина на оранжерията; отражение от свещта, хванато като златна муха в сияйната паяжина на косата й, а косата й — навита на кок в стила на гранддамите. Понякога сънувам, че си спомням гласа й, ритъма и мелодията, утробната му съсредоточеност, но след това се събуждам и той се превръща единствено във вятъра, който мърда дантелените завеси, или в звука на някакво чуждоземно море върху камъни.

От най-ранното си самоосъзнаване знаех, че ще бъда — трябва да бъда — поет. Това не беше въпрос на някакъв избор; по-скоро, изглежда, умиращата красота, която ме заобикаляше отвсякъде, вдъхна у мен последното си дихание и заповяда да бъда прокълнат да си играя с думите до края на живота си като изкупление заради безсмисленото посичане на собствения й люлчин свят от нащата раса. И ето че, дявол да го вземе, станах поет.

Имах един учител, който се казваше Балтазар, човек, но древен, бежанец от лъхтящите на плът улички на древна Александрия. Балтазар беше целият синьо-бял от онези жестоки, първи Пулсенови процедури; приличаше на някаква излъчена мумия на човек, запечатана в течна пластмаса. И беше безсрамен като прословутия козел. Векове по-късно, когато бях в сатирския си период, почувствах, че най-после разбирам приапските нагони на горкия дон Балтазар, но в онези дни неговото присъствие бе изключително сериозна пречка да се държат млади момичета в персонала на имението. Независимо дали бяха хора, или андроиди, дон Балтазар не правеше разлика — боцкаше ги наред.