Дан Симънс - Хиперион

Франсис Бейкън някога е казал: „От една лоша и негодна словесна постройка възниква поразително препятствие за ума.“ Всеки от нас е дал своите прекрасни препятствия за ума, не е ли така? Аз повече от всички. Един от по-добрите, забравени писатели от двайсети век — повтарям, по-добрите, запетая, забравени — някога го е казал хубаво: „Харесва ми да съм писател. Това, което не мога да понасям, е писмената работа.“ Схващате ли? Е, amigos и amigette, на мен ми харесва да съм поет. Това, което не мога да понасям, са проклетите думи.

Откъде да започна?

Може би с Хиперион?

(Постепенно гласът му се прояснява.) Преди почти два стандартни века.

Петте разселнически кораба на Тъжния крал Били се въртят и се реят, подобни на златни глухарчета, в това толкова познато синьо-зелено небе. Ние се приземяваме като конквистадори и крачим нафукано насам-натам; повече от две хиляди визуални художници и писатели, скулптори и поети, АРнисти 16 16 АРнист — (от англ.) игра на думи с артисти — вероятно думата с създадена от автора и означава археолози (архитекти) на природата (archeologists(architects) of nature) — бел.прев. , производители на видеофилми и режисьори на холодрами, композитори и декомпозитори и Бог знае какви още, подсигурени с пет пъти по-голям брой администратори, технически персонал, еколози, надзиратели, прислужници и професионални гъзолизци, да не говорим за задниците от кралското семейство, подсигурени съответно с десет пъти по толкова андроиди, желаещи да обработват земята, да поддържат реакторите и да строят градове, да вдигат онази гадост и да пренасят онзи товар… по дяволите, ясно ви е, нали?

Приземихме се на един свят, вече засят от горките хорица, които бяхя дошли тук преди два века като първозаселници и живееха едва свързвайки двата края, както и където им падне. Естествено, благородните потомци на тези предци ни приветстваха като богове — особено след като неколцина от нашите охранители отупаха няколко от по-агресивните техни водачи, — а, естествено, ние приехме, че тяхното боготворене е нещо заслужено, и ги сложихме да се трудят непосредствено до нашите андроиди, да орат и да работят за построяването на нашия сияен град върху хълма.

И той наистина беше сияен град върху хълм. Ако видите днешните развалини, те няма да ви кажат нищо за онова място. Пустинята го е завладяла за три века, акведуктите от планините са срутени и разнебитени; самият град представлява само един скелет. Но тогава Градът на поетите беше наистина хубав, нещо като Атина от времето на Сократ, с интелектуалната възбуда на ренесансова Венеция, артистичния плам на Париж от времето на импресионистите, истинската демокрация от първото десетилетие на Орбиталния град и безграничното бъдеще на Тау Сети Сентър.

Но накрая, разбира се, той не бе нито едно от тези неща. Не бе нищо повече от клаустрофобичната Еленова зала на Хротгар с чудовището, което чака навън, в тъмното. Ние безспорно си имахме нашия Грендел. Имахме си дори и нашия Хротгар, ако човек присвиеше малко очи, гледайки неприветливия профил на Тъжния крал Били. Нямахме си само наш собствен гаутски воин; наш собствен, едър, широкоплещест, с малък мозък Беоулф с неговата шайка от весели психопати. Ето защо, тъй като ни липсваше герой, ние приехме ролята на жертви и съчинявахме сонети, репетирахме балети и разгръщахме скрижали, докато през това време нашият Грендел от тръни и стомана изпълваше нощта със страх и жънеше бедрени кости и хрущяли.

И тогава именно аз — по онова време сатир, с плът, оформена по подобие на душата ми — се приближих толкова до завършването на моите „Песни“, творбата на моя живот, колкото никога преди в течение на пет тъжни века на вироглава последователност. (Постепенно заглъхва унило.) Струва ми се, че приказката за Грендел е преждевременна. Актьорите не са излезли на сцената. Нелинейното фабулиране и неприкосновяващата се проза си имат своите привърженици, към които аз ни най-малко не принадлежа, но в крайна сметка, приятели, литературният герой е онзи, който губи или печели безсмъртие върху хартията. Не ви ли е хрумвала някога тайната мисъл, че някъде Хък и Джим — в този момент — отблъскват своя сал но течението на някоя река, непосредствено отвъд нашия обсег, до такава стенен по-реални изглеждат те от обущаря, който ни е подковал обувките само преди един забравен ден? Във всеки случай, ако тази проклета история трябва да бъде разказана, редно е да знаете кои са участниците в нея. Ето защо — колкото и да ме боли — ще се върна назад, за да започва от началото.