Дан Симънс - Хиперион

— Господи — казваше отец Хойт, — значи според това същество Монита Гробниците на времето се движат назад във времето?

— Да — кимна Касад.

— Възможно ли е това? — попита Хойт.

— Да. — отговорът дойде от Сол Уайнтрауб.

— Ако е истина — каза Брон Ламиа, — тогава вие сте „срещнали“ тази Монита… или каквото и да е истинското й име… в нейното минало, но във вашето бъдеще… по време на среща, която все още предстои.

— Да — рече Касад.

Мартин Силенъс се приближи до парапета и се изплю в реката.

— Полковник, мислите ли, че тази кучка е била Шрайка?

— Не знам — монотонният глас на Касад едва се чуваше.

Силенъс се обърна към Сол Уайнтрауб:

— Вие сте учен. Има ли нещо в митографията за Шрайка, в което да се казва, че това нещо може да мени формата си?

— Не — отсече Уайнтрауб.

Той приготвяше биберон с мляко, за да нахрани дъщеря си. Детето издаваше тихи мяучещи звуци и шаваше малките си пръстчета.

— Полковник — обади се Хет Мастийн, — силовото поле… все едно какъв е бил бойният костюм… донесохте ли го с вас след срещата ви с прокудените и тази… женска?

Касад погледна за миг храмера, след което поклати отрицателно глава.

Консулът гледаше в питието си, но внезапно отметна нагоре глава под въздействието на някаква мисъл.

— Полковник, вие казахте, че сте видели изображение с дървото на убийствата на Шрайка… структурата, обекта, на който той набожда жертвите си. Касад премести хипнотизиращия си поглед от храмера върху консула и бавно кимна с глава. — А имаше ли тела на него?

Ново кимване.

Консулът изтри потта от горната си устна.

— Ако дървото пътува назад във времето заедно с гробниците, тогава жертвите са от нашето бъдеще.

Касад не каза нищо. Сега останалите също гледаха втренчено консула, но сякаш само Уайнтрауб разбираше какво означава този коментар… и какъв трябваше да е следващият въпрос.

Консулът устоя на порива да избърше отново потта от устната си. Гласът му прозвуча твърдо:

— Видяхте ли там някого от нас?

Касад не каза нищо в продължение на повече от минута. Тихите звуци на реката и корабните въжета изведнъж им се сториха много силни. Най-после Касад отвори уста:

— Да.

Отново настъпи тишина. Брон Ламиа я наруши.

— Ще ни кажете ли кого видяхте?

— Не.

Касад стана и тръгна към стълбата, която водеше за долните палуби.

— Чакайте — извика отец Хойт.

Касад се спря на върха на стълбата.

— Ще ни кажете ли поне други две неща?

— Кои?

Отец Хойт направи гримаса от пристъп на болка. Мършавото му лице стана бяло под слоя от пот. Той си пое дъх и каза:

— Първо, смятате ли, че Шрайка… жената… иска по някакъв начин да използва вас, за да започне тази ужасна междузвездна война, която сте видели в бъдещето?

— Да — рече тихо Касад.

— Второ, каква молба възнамерявате да отправите към Шрайка… или към тази Монита… когато ги срещнете по време на поклонението?

Касад се усмихна за първи път. Това беше тънка и много, много студена усмивка.

— Няма да отправям никаква молба — заяви Касад. — Няма да искам нищо от тях. Този път, когато ги срещна, ще ги убия.

Останалите поклонници не казаха нищо и не се погледнаха, когато Касад слезе по стълбата. „Бенарес“ продължи да напредва в посока север-североизток и в следобеда.

„Бенарес“ влезе в речното пристанище Наяд час преди залез слънце. Екипажът и поклонниците се притискаха към перилата и се взираха съсредоточено в тлеещите въглени от онова, което някога бе представлявало голям град с население двадесет хиляди жители. Малко беше останало. Прочутият Крайречен хан, построен по времето на Тъжния крал Били, бе изгорял до основи; неговите овъглени докове, кейове и остъклени балкони сега се бяха срутили в плитчините на река Хули. Сградата на митницата представляваше изгоряла черупка. Летището в северния край на града вече беше само почернял корпус, а контролната му кула се бе превърнала в овъглена спирала. Не се виждаше каквато и да било следа от малкия храм на Шрайка на крайречната улица. Най-лошо от всичко от гледна точка на поклонниците бе разрушението на Наядската речна гара — докът за преоборудване беше опожарен, а кошарите за манти бяха отворени към реката.

— По дяволите! — изруга Мартин Силенъс.

— Кой е направил това? — попита отец Хойт. — Шрайка ли?

— По-скоро СЗС — поклати глава консулът. — Макар че е възможно те да са се сражавали с Шрайка.

— Не мога да го повярвам — троснато се обади Брон Ламиа. Тя се обърна към А. Бетик, които току-що се бе присъединил към тях на задната палуба. — Вие не знаехте ли какво е станало тук?