Дан Симънс - Хиперион

— Можем ли да спрем? — Касад се задъхваше, плувнал в пот, и буквално трепереше от възбуда.

— Бихме могли — отвърна Монита, — но не искаме. Те ще отнесат посланието на рояка.

— Какво послание?

— Ела тук, Касад.

Той се обърна при звука на гласа и. Отражателното силово поле бе изчезнало. Плътта на Монита беше мазна от пот; тъмната й коса бе сплъстена на слепоочията; зърната на гърдите й се бяха втвърдили.

— Ела тук.

Касад наведе поглед. Неговото собствено силово поле бе изчезнало — бе се лишил от него по своя воля — и беше възбуден повече от когато и да било.

— Ела тук — този път шепнешком рече Монита. Касад отиде до нея, вдигна я, почувства хлъзгавата от пот гладкост на бедрата й, докато я носеше към една празна ивица трева върху изсечена от вятъра дюна. Пусна я на земята между купчините тела на прокудените. Грубо разтвори коленете й, хвана двете й ръце в шепата на една от своите, вдигна ги над главата й, притисна ги към земята и сниши дългото си тяло между краката й.

— Да — прошепна Монита, когато той целуна месестата част на лявото й ухо, допря устни до пулса във вдлъбнатината на шията й, облиза соления слой пот от гърдите й. Легнали сред мъртъвците. В очакване на още мъртъвци. Хиляди. Милиони. Смях от мъртвешки търбуси. Дългите колони войски, излизащи от скоковите кораби, за да влязат в очакващите ги пламъци. — Да — дъхът й пареше в ухото му. Тя освободи ръцете си, плъзна ги по влажните рамене на Касад, прокара дълги нокти надолу по гърба му, сграбчи бедрата му, за да го притегли по-близо. Втвърденият член на Касад задра срамните й косми, затуптя върху възвишението на корема й. Телепортали, които се отварят, за да приемат студените тела на бойните кораби. Топлотата на плазмените в експлозии. Стотици кораби и хиляди, които танцуват и умират като молци сред вихър. Огромни стълбове твърда рубинена светлина, пронизващи безкрайни разстояния, плаващи мишени в светлия прилив от топлота, тела, врящи в червено сияние. — Да — Монита отвори устата и тялото си към него.

Топлина отгоре и отдолу, езикът й — в устата му, когато той проникна в нея, посрещнат от топло триене. Тялото му се напрегна силно, леко се отдръпна назад, даде възможност на влажната топлина да го погълне още по-навътре и двамата се задвижиха в един ритъм. Горещина върху стотици светове. Континенти, изгарящи в ярки спазми, преобръщане на врящи морета. Самият въздух също целият в пламъци. Океани от свръхнагорещен въздух, набъбнал като топла кожа, настръхнала от допира на любимия.

— Да… да… да.

Монита диша топлина срещу устните му. Кожата й е мазна и кадифена. Касад вече се движи бързо, вселената се свива, докато усещането се разширява, сетивата се съкращават, когато тя се затваря — топла, влажна и стегната около него. Сега бедрата й мърдат рязко в отговор на неговите тласъци, сякаш усещат ужасното повишаване на налягането в основата на съществото му.

И искат настоятелно. Касад се мръщи, затваря очи, вижда…

…разширяващи се огнени кълба, умиращи звезди, експлодиращи с огромни пулсации от пламък слънца, звездни системи, загиващи в екстаз на разрушение…

…той усеща болки в гърдите, бедрата му не спират, движат се по-бързо дори когато отваря очи и вижда…

…издигащия се между гърдите на Монита огромен стоманен шип, който почти го пронизва, когато Касад несъзнателно се отдръпва нагоре и назад, и пуска кръв, а тя капе върху плътта й, бледата й плът, която сега е отразяваща, плът, студена като мъртъв метал, докато неговите бедра продължават да се движат дори докато наблюдава през замъглени от страст очи как устните на Монита се сбръчкват и се завиват назад, разкривайки редици от стоманени остриета на мястото на зъбите, метални остриета режат бутовете му, където го стискаха пръсти, крака като здрави стоманени ленти пристягат помпащите му бедра, очите й…

…в последните мигове преди оргазма Касад се опитва да се отдръпне… ръцете му са на гърлото й, натискат… тя прилепва като пиявица, като минога, готова да го пресуши… те се търкалят върху мъртви тела…

…очите й са като червени скъпоценни камъни, пламтят с яростна горещина, подобна на онази, която изпълва бодящите го тестикули, разширяващи се като пламък, разпръсквайки наоколо…

…Касад се опира с две ръце на земята, вдига се от нея… от него… силата му е безумна, но не е достатъчна, тъй като ужасни гравитации ги притискат един към друг… засмукват го като уста на минога, докато той едва не експлодира, поглежда в очите й… смъртта на световете… смъртта на световете!