Дан Симънс - Хиперион

Шрайка, помисли си Касад.

— Господаря на болката — прошепна Монита. Съществото се обърна и ги поведе навън от мъртвия град.

Касад одобри начина, по който прокудените бяха подготвили отбранителните си позиции. Двата щурмови катера бяха заземени на по-малко от километър един от друг, като оръдията, прожекторите и ракетните кули на единия прикриваха другия и имаха пълен, триста и шестдесетградусов обхват за стрелба. Пехотните им части бяха заети с копаенето на земни насипи на сто метра от корабите и Касад успя да види в полуприкритието най-малко два ЕМ-танка, чиито прожекционни антени и дула контролираха широкото празно тресавище между Града на поетите и корабите. Зрението на Касад бе променено: виждаше съвпадащите защитни полета на корабите като ленти от жълта мъгла, а двигателните сензори и противопехотните мини — като яйца от пулсираща червена светлина.

Той примигна, разбирайки, че нещо в образа не е наред. Тогава се досети:, освен плътността от светлина и неговото повишено възприемане на енергийните полета нищо не се движеше. Войските на прокудените, дори онези хванати в движение, бяха застинали като войничетата играчки, с които си бе играл като момче в бордеите на Тарсис. ЕМ-танковете бяха заровени в техните полупикрития, но Касад забеляза, че сега дори засичащите им радари — които виждаше като концентрични пурпурни дъги — бяха неподвижни; Той погледна нагоре и видя някаква голяма птица, увиснала в небето, неподвижна като насекомо, замръзнало в кехлибар. Касад мина покрай увиснал във въздуха облак, вдигнат от вятъра пясък, протегна ръка от хром и отрони спирали от песъчинки на земята.

Пред тях Шрайка крачеше небрежно през червения лабиринт от сензорни мини, прескочи сините линии на защитните лъчове, гмурна се под виолетовите пулсове на самострелящите скенери, премина през жълтото защитно поле и през зелената стена на акустичната преграда и навлезе в сянката на щурмовия кораб. Монита и Касад го следваха.

— Как е възможно това?

Касад осъзна, че е задал въпроса по начин, който представляваше нещо по-малко от телепатия, но далеч по-изтънчено от имплантна проводимост.

— Той командва времето.

— Господаря на болката ли?

— Разбира се.

— 3ащо сме тук?

Монита посочи към неподвижните прокудени.

— Те са твои врагове.

Касад почувства, че най-после се пробужда от продължителен сън. Всичко бе действително. Очите на войника от прокудените, които не мигваха зад шлема му, бяха истински. Щурмовият катер на прокудените, който се издигаше като бронзов надгробен камък от лявата му страна, бе реален. Федман Касад осъзна, че може да ги убие всички до един — командосите, екипажа на щурмовия катер, всичките — и те не можеха с нищо да му попречат. Знаеше, че времето не е спряло — така както не спираше, когато някой кораб пътуваше с хокингова тяга — беше само въпрос на разлика в скоростите. Птицата, застинала над тях, щеше да завърши маха на крилете си, при положение че има достатъчно минути или часове. Прокуденият пред него щеше да затвори очи, за да примигне, ако Касад имаше достатъчно време да го наблюдава. Междувременно Касад, Монита и Шрайка можеха да избият всички, без прокудените изобщо да разберат че са нападнати.

Това не бе честно, съзнаваше Касад. Беше несправедливо. То представляваше пълно нарушение на Новия бушидо и но своему бе по-лошо от ненужното избиване на цивилни. Същността на честта се заключаваше в двубоя между равнопоставени. Той се готвеше да съобщи това на Монита, когато тя каза/помисли:

— Гледай.

Времето тръгна отново, с взрив от звуци, който не бе много различен от нахлуването на въздух през отворен люк. Птицата набра височина и закръжи отгоре. Пустинен вятър хвърли пясък срещу статично зареденото защитно поле. Един от командосите на прокудените се изправи от коленичило положение, видя Шрайка и човешките силуети, изкрещя нещо по тактическия си съобщителен канал и вдигна енергийното си оръжие.

Шрайка сякаш не се движеше — за Касад той почти престана да бъде тук и се появи там. Командосът издаде втори, по-кратък вик, след което погледна с невярващи очи надолу, когато ръката на Шрайка се отдръпна със сърцето на мъжа в окървавения си юмрук. Прокуденият зяпна, отвори уста, сякаш за да каже нещо, и рухна.

Касад се обърна надясно и се озова лице в лице с един облечен в броня прокуден. Командосът бавно вдигна оръжието си. Касад замахна с ръка, почувства как хромовото силово поле изжужа, и видя дланта му да се врязва през бронята на тялото, шлема и шията. Главата на прокудения се търкулна в праха.