Дан Симънс - Хиперион

Касад отвори очи и видя тъмния силует на жена, надвесена над него. За миг си помисли, че е тя. Погледна отново и осъзна, че наистина е тя. Студените й пръсти го докоснаха по бузата.

— Умрял ли съм? — прошепна Касад и повдигна ръка да я сграбчи за китката.

— Не.

Гласът й бе нежен и гърлен, примесен с отсянка на някакъв акцент, който той не можеше да определи. Никога досега не я бе чувал да говори.

— Ти истинска ли си?

— Да.

Касад въздъхна и се огледа наоколо. Облечен само в някаква тънка роба, лежеше върху кушетка или платформа по средата на тъмно, подобно на пещера помещение. През счупения покрив над главата му се виждаше звездна светлина. Касад повдигна другата си ръка и докосна жената по рамото. Косата й беше като тъмен ореол над него. Беше облечена в свободна рокля, която — дори на звездната светлина — му позволяваше да види очертанията на тялото й. Той долови миризмата й, ароматния дъх на сапун и кржа и на нея, която познаваше толкова добре от другите пъти, прекарани заедно.

— Сигурно имаш въпроси — прошепна тя, когато Касад откопча златната тока, която пристягаше роклята й. Дрехата се свлече с шепот на пода. Не носеше нищо отдолу. Над тях ясно се виждаше лентата на Млечния път.

— Не — рече Касад и я притегли към себе си.

Към сутринта излезе вятър, но Касад придърпа отгоре им леката завивка. Тънката материя, изглежда, бе запазила цялата им телесна топлина и те лежаха един до друг съвсем на топло. Някъде пясък или сняг стържеше по голи стени. Звездите бяха много, ясни и много ярки.

Събудиха се при Първото проблясване на зората с приближени едно до друго лица под копринената завивка. Тя прокара ръката си по тялото му, напипвайки стари и скорошни белези.

— Как се казваш? — прошепна Касад.

— Ш-ш-т — прошепна тя в отговор, докато ръката й се спускаше по-надолу.

Касад зарови лице в ароматната извивка на шията й. Усещаше мекотата на гърдите й до себе си. Нощта избледня в утро. Някъде пясък или сняг стържеше по голи стени.

Те се любиха, спаха, отново, се любиха. По светло станаха и се облякоха. Тя бе извадила бельо, сива туника и панталони за Касад. Те му прилегнаха съвършено точно, както и хавлиените чорапи и меките ботуши. Жената беше натъкмена с подобна премяна в тъмносиньо.

— Как се казваш? — попита Касад, когато напуснаха постройката с разрушения купол и закрачиха из някакъв мъртъв град.

— Монита — рече сънят му — или Мнемозина, както повече ти харесва.

— Монита — прошепна Касад. Погледна нагоре и видя едно малко слънце, което се издигаше в синьо-зелено небе. — Това Хиперион ли е?

— Да.

— Как се приземих? Със задържащо поле? Или с парашут?

— Спусна се под крило от златно фолио.

— Нищо не ме боли. Никакви рани ли нямах?

— Погрижих се за тях.

— Какво е това място?

— Градът на поетите. Изоставен е преди повече от сто години. Отвъд онзи хълм се намират Гробниците на времето.

— Щурмовите кораби на прокудените, които ме преследваха?

— Един се приземи наблизо. Господаря на болката пое екипажа. Останалите два кацнаха малко по-нататък.

— Кой е Господаря на болката?

— Ела — рече Монита.

Мъртвият град свършваше в пустиня. Фин пясък се плъзгаше по бял мрамор, заровен наполовина в дюни.

На запад някакъв спускателен кораб на прокудените стоеше разтворил искрящите си с цветовете на дъгата портали. Наблизо върху една паднала колона видяха термокуб, където се подкрепиха с горещо кафе и прясно изпечени кифлички. Касад наруши мълчанието, като се се помъчи да си припомни легендите за Хиперион.

— Господаря на болката е Шрайка — най-после каза той.

— Разбира се.

— Ти оттук… от Града на поетите ли си?

Монита се усмихна и бавно поклати глава. Касад допи кафето си и остави чашката. Чувството, че сънува, се натрапваше много по-силно, отколкото по времето на която и да било симулация, в която беше участвал. Но вкусът на кафето бе приятно горчив, слънцето сгряваше лицето и ръцете му.

— Ела, Касад — рече Монита.

Прекосиха пространства от студен пясък. Касад се усети, че гледа към небето, съзнавайки, че фотонният кораб на прокудените може да ги прониже от орбита… а после почувства с внезапна сигурност, че той няма да го направи.

Гробниците на времето се намираха в голяма долина. Някакъв нисък обелиск меко блестеше. Един каменен сфинкс сякаш поглъщаше светлината. Сложна структура от усукани пилони хвърляше сенки върху самата себе си. Другите гробници бяха силуети срещу изгряващото слънце. Всяка гробница имаше врата и всяка врата беше отворена. Касад знаеше, че са били отворени, когато първите изследователи са открили гробниците, и че постройките са празни. Повече от три века, прекарани в търсене на скрити помещения, крипти, зали и проходи, се бяха оказали безплодни.