Дан Симънс - Хиперион

Хванал се за някаква опорна халка, Касад чуваше как главоногото се тресе и започва да се разпада, и не можеше да направи нищо друго, освен да приеме факта, че прокудените не бяха прахосвали пари и пространство за спасителни устройства, които бе малко вероятно да им потрябват. И защо да го правят? Техният живот преминаваше в мрака между звездните системи и понятието им за атмосфера се свеждаше до неколкокилометровата херметична тръба на някой корабен град. Външните аудиосензори по шлема на Касад започнаха да различават бясното свистене на въздуха по корпуса и през счупения мехур на задния отсек. Касад сви рамене. Бе рискувал прекалено много и беше загубил.

Главоногото се тресеше и подскачаше. Касад чу как механичните пипала се откъснаха от предната част на кораба. Трупът на пришълеца бе засмукан изведнъж нагоре и навън през счупения мехур като мравка в прахосмукачка. Касад се притисна към опорната халка и се взря през отворения люк в местата за управление в пилотската кабина. Впечатли го това, че бяха прекрасно архаични, сякаш излезли от някой учебник за най-първите космически кораби. Части от корпуса се бяха запалили и отлитаха в пламъци, профучавайки покрай наблюдателните мехури като късове лава. Касад затвори очи и се опита да си припомни лекциите от военното училище за структурата и оборудването на древните космически кораби. Главоногото започна окончателно да пада. Шумът беше невероятен.

— Аллах? — произнесе с широко отворена уста Касад, възглас, който не беше изричал от детството си.

Започна да се придвижва напред към пилотската кабина, като се вкопчи в отворения люк и затърси дръжки по палубата, сякаш се катереше по отвесна стена. Той наистина се катереше по стена. Главоногото се бе превъртяло и се бе стабилизирало в състояние на смъртоносно гмуркане със задницата напред. Касад се изкачваше при гравитация 3 g и съзнаваше, че едно-единствено подхлъзване щеше да потроши всички кости на тялото му. Зад него атмосферният съсък се превърна в писък, а след това в драконовски рев. Целият войскови сектор гореше с яростни експлозии от разтопен метал.

Касад усещаше изкачването в командното кресло така, сякаш преодоляваше скала превит под тежестта на още двама катерачи, увиснали на гърба му. Поради тежките ръкавици улавянето му за облегалката за главата бе още по-несигурно, когато увисна над отвесния трап и пламтящия котел на транспортния отсек. Корабът се заклати, Касад повдигна крака и се озова в командното кресло. Видеодисплеите бяха тъмни. Пламъкът нагорещяваше мехура над главата му до гадно червено. Касад едва не загуби съзнание, когато се наведе напред и опипа в мрака под командната седалка между коленете си. Нямаше нищо. Чакай… някаква дръжка. Не, мили Боже и Аллах… халка. Нещо, излязло от историческите книги.

Главоногото започна да се разпада. Мехурът на главата му изгоря напълно и разплиска течен плексиглас из цялата вътрешност на пилотската кабина, като изпръска костюма на Касад и визьора му. Той усети миризмата на топяща се пластмаса. Докато се рушеше, корабът се въртеше около оста си. Видимостта отпред стана розова, мъглява, изчезна. Той затегна предпазните колани с вкочанените си пръсти… по-стегнато… или се бяха врязали в гърдите му, или плексигласът ги бе прегорил. Ръката му се насочи назад към халката. Пръстите му бяха прекалено непохватни, за да я обхванат… не. Дърпай.

Твърде късно. Главоногото се разлетя на парчета с последно хрущене и огнена експлозия, при което командното табло се разпръсна из пилотската кабина на хиляди малки парчета с размерите на шрапнели.

Касад прилепна към мястото си. Нагоре. Навън. В сърцето на пламъка.

Пропадане.

Смътно съзнаваше, че седалката проектира свое собствено задържащо поле, докато падаше. Пламъкът беше на сантиметри от лицето му.

Последваха огнени струи, които изтласкаха изхвърлящата седалка вън от пламтящия въздушен поток от дюзите на главоногото. Командното кресло остави своята собствена следа от син пламък върху фона на небето. Микропроцесорите извъртяха седалката така, че дискът на силовото поле се оказа между Касад и пещта от триенето. Някакъв великан бе седнал върху гърдите му, докато той намаляваше скоростта в разстояние на две хиляди километра небе при гравитация 8 g. Касад си наложи веднъж да си отвори очите, забеляза, че лежи нагънат в търбуха на дълъг стълб от синьобял пламък, след което отново ги затвори. Не видя никакъв признак за наличие на лост за задействане на парашут или на каквото и да било друго спирачно устройство. Това нямаше значение. Така или иначе, не можеше да помръдне ръцете си. Великанът се смени, стана по-тежък. Касад разбра, че част от шлема на скафандъра му се е стопила или е била отнесена нанякъде. Шумът беше невъобразим. И това нямаше значение. Той още по-силно стисна очи. Моментът бе подходящ да подремне.