Дан Симънс - Хиперион

В началото бе Словото. И Словото бе програмирано на класически двоичен код. И рече Словото: „Да бъде живот!“ И така, нейде в Техноцентровите хранилища из владенията на майка ми замразената сперма от моя отдавна мъртъв баща била размразена, поставена в суспензия, разбъркана като ванилов малц от едно време, заредена в нещо, подобно отчасти на воден пистолет, отчасти — на краставица, и при вълшебното докосване на някакъв спусък — изхвърлена в майка ми в момент, когато луната била пълна и яйцеклетката била узряла.

Естествено, не се е налагало майка ми да бъде оплодена по такъв варварски начин. Тя е можела да избере оплождане ех utero, някой любовник с трансплант на ДНК от татко, клонингов сурогат, генно-присадено непорочно раждане, каквото се сетите… но майка ми, както сподели по-късно, разтворила краката си пред традицията. Според мен тя е предпочела този начин.

Така или иначе, аз съм се родил.

Родил съм се на Земята… старата Земя… и, майната ти, Ламиа, ако не вярваш, че е така. Живеехме в имението на майка ми на един остров недалеч от Северноамериканския резерват.

Кратки бележки за дома ни на старата Земя.

Крехка дрезгавина, преминаваща от виолетово и мораво до пурпурно над гофриранохартиените силуети на дърветата отвъд ширналите се на югозапад поляни. Небеса, нежни като прозрачен Порцелан, без нито едно облаче или инверсионна следа. Предсимфонийната тишина на първата светлина, последвана от чинелените удари на слънчевия изгрев. Оранжево и червено-канелено, приламващо до златно, продължителният хладен спад до зелено: шарена сянка, дебела сянка, клонки на кипарис и плачеща върба, приглушеното зелено кадифе на поляната.

Имението на майка ми — нашето имение — хиляда акра в центъра на още милион други. Полянки колкото малки прерии, чиято трева е толкова съвършена, че мами тялото ти да легне на нея, да подремне върху мекото й изящество. Благородни сенчести дървета, хвърлящи слънчеви часовници върху земята, със сенки, които обикалят в тържествена процесия — ту преливащи се, ту свиващи се по пладне, накрая източили се на изток с умирането на деня. Кралски дъбове. Гигантски брястове. Тополи, кипариси и секвои. Бананови дървета, надвесили нови стъбла като гладки колони в храм, който има за покрив небето. Върби, строени в редици покрай грижливо прокопани канали и случайни потоци, чиито надвиснали клони пеят древни погребални песни под акомпанимента на вятъра.

Нашата къща се издига на един нисък хълм, където през зимата кафеникавите заоблености на поляната изглеждат като гладкия хълбок на някое женско животно с бедро, изтъкано изцяло от мускули и предназначено за високи скорости. Къщата издава разрастването си през вековете: нефритена кула в източния двор, която улавя първата утринна светлина, низ от фронтони откъм южното крило хвърлят триъгълни сенки върху кристалната оранжерия по чаено време, балконите и лабиринтът от външни стълби покрай източните веранди си играят със следобедните сенки като в гравюра на Ешер.

Така бе по времето след Голямата грешка, но преди всичко да бе станало необитаемо. Обикновено живеехме в имението през, както се бяхме изхитрили да ги наричаме, периодите на ремисия — промеждутъци от десет до осемнайсет спокойни месеца между засягащите цялата планета гърчове, по време на които проклетата малка черна дупка на Киевския екип поглъщаше и смилаше късове от центъра на Земята в очакване на следващия си пир. По време на „лошите периоди“ отдъхвахме у вуйчо Кова, отвъд Луната, на един тераформиран астероид, занесен там преди миграцията на прокудените.

Може би вече сте готови да кажете, че съм се родил със сребърна лъжичка в задника. Нямам никакво намерение да ви се извинявам. След като в продължение на три хиляди години се бяха лигавили с демокрация, останалите староземски фамилии бяха стигнали до извода, че единственият начин да се отърват от такива обществени отрепки, е да не им позволяват да се размножават. Или по-скоро — да организират флотилии от разселнически кораби; изследвания със спинарни кораби, нови телепортаторни миграции… всичко от арсенала на паническата неотложност на Хеджира… стига те да се размножават там и да оставят старата Земя на мира. Фактът, че родният свят представляваше една болна дъртофелница със скапани зъби, не пречеше на стремежа на отрепките да пионерстват. Те не бяха никак глупави.

И подобно на Буда аз бях почти пораснал, когато за пръв път видях какво значи мизерия. Бях на шестнадесет стандартни години по време на първия ми Wanderjahr 17 17 Wanderjahr — (нем.) буквално скиталческа година — бел.прев. и кръстосвах из Индия със сак на гърба, когато видях просяк. Старите индуски фамилии ги държаха наоколо по религиозни причини, но единственото нещо, което ми направи впечатление тогава, бе, че виждах пред себе си един човек в дрипи, с изхвръкнали ребра, който държеше плетена кошница с древна кредитна дискета в нея и просеше за едно докосване с моята вселенска карта. Приятелите ми си помислиха, че това е истерично. Аз повърнах. Това се случи в Бенарес.