Дан Симънс - Хиперион

Касад остана да виси там още известно време, ориентира се в подскачащата бъркотия от светлина и сенки, след това се отблъсна с крака.

Бе се надявал да има на разположение десет минути; бяха му дадени осем. Знаеше, че прокудените щяха да бъдат методични и експедитивни, но бе подценил колко експедитивни можеха да бъдат в условията на нулева гравитация. Надяваше се да запази живота си, разчитайки на това, че ще бъдат най-малко по двойки по време на прочистването — една от основните процедури в морската пехота, твърде подобна на наученото от ударните командоси в пехотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ: да вървят от врата на врата по време на градски сражения, при което единият нахълтва в стаите една след друга, а другият му осигурява огнево прикритие. Ако бяха повече от двама, ако прокудените действаха на групи по четирима, бе почти сигурно, че Касад ще загине.

Той се носеше по средата на операционна зала 3, когато прокуденият влезе през вратата. Респираторът на Касад бе почти сдал багажа; той висеше неподвижен и гълташе мръсен въздух, когато командосът на прокудените влетя вътре, отскочи встрани и извади двете си оръжия, насочвайки ги срещу невъоръжената фигура в разнебитен космически костюм на морски пехотинец. Касад бе преценил, че ужасното състояние на костюма щеше да му спечели една-две секунди. Зад изцапания с кръв екран на визьора, очите на Касад гледаха, без да виждат, нагоре, когато нагръдната лампа на прокудения се плъзна през него. Командосът носеше две оръжия — акустичен автомат в едната ръка. и един по-малък, но много по-смъртоносен пистолет с лъч под налягане в дългите пръсти на левия си „крак“. Той вдигна акустичния автомат. Касад успя да забележи смъртоносния шип на протезната опашка, след което натисна бутона на мишката в облечената си с ръкавица дясна ръка.

По-голямата част от осемте минути, с които бе разполагал, бяха отишли, за да включи аварийния генератор към системите на операционната зала. Не всички от хирургическите лазери бяха оцелели, но шест от тях все още работеха. Касад бе разположил четири от по-малките така, че да покрие пространството непосредствено вляво от вратата, а двата триона за кости бяха насочени към участъка вдясно от нея. Прокуденият се бе придвижил надясно.

Костюмът на прокудения избухна. Лазерите продължиха да режат кръгово, както бяха предварително програмирани, докато в това време Касад прелетя напред и се гмурна под синия лъч, който продължаваше да кръжи сред стелещата се мъгла от безполезни уплътнители и копнала кръв. Той изтръгна пистолета тъкмо когато вторият прокуден влетя в помещението с пъргавината шимпанзе от старата Земя.

Касад допря акустичния автомат до шлема му и стреля. Облечената в костюм фигура увисна. Протезната опашка направи няколко спазъма в резултат на остатъчни нервни импулси. Стрелбата с акустичния автомат от толкова близо в никакъв случай не беше начин да се вземе пленник; взривът от такова разстояние превръщаше човешкия мозък в нещо, което напомня овесена каша. Касад не искаше да взема пленник.

Той раздвижи крака, вкопчи се в някаква греда, обстреля с акустичния автомат входа на отворената врата. Никой друг не влезе през нея. Една проверка двадесет секунди по-късно установи, че коридорът е празен.

Касад не обърна внимание на първото тяло, а разсъблече мъжа с непокътнатия костюм. Командосът беше гол под космическата униформа и се оказа, че не е мъж; женският командос бе с късо подстригана руса коса, малки гърди и татуировка непосредствено над линията на срамните косми. Жената беше много бледа и капчици кръв се стичаха от носа, ушите и очите й. Касад си отбеляза, че прокудените използват жени във флота си. Всички тела на прокудените на Бреша бяха на мъже.

Той остави шлема и респиратора си, отритна тялото настрана и задърпа странния костюм. Вакуумът взриви кръвоносните съдове в плътта му. Обзе го дълбок студ, докато се бореше със странните скоби и закопчалки. Независимо от високия си ръст Касад бе твърде дребен за женския костюм. Можеше да задейства ръчните ръкавици чрез затягане, но тези за краката и връзките за опашката се оказаха безнадеждна работа. Той ги остави да висят безполезно, докато се измъкна от собствения си шлем и надяна на главата си шлема на прокудения с формата на мехур.

Лампите на дисплея в яката светеха в кехлибарено и виолетово. Касад чу напора на въздуха през бодящите го тъпанчета и едва не се задуши от нападналата го гъста, наситена воня. Предположи, че това е приятната родна миризма за един прокуден. Слушалките в мехурестия шлем шепнеха кодирани команди на някакъв език, който звучеше като звукозапис на древен английски, възпроизвеждан с голяма скорост отзад напред. Касад отново рискуваше, този път разчитайки на тона, че пехотните отряди на прокудените на Бреша действаха като полунезависими екипи, обединени по-скоро от радио — и наземна телеметрична връзка, отколкото от тактическа мрежа от импланти, от типа на използваната от сухопътните войски на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Ако и тук употребяваха същата система, тогава началникът на командосите може би знаеше, че двама от неговите (или нейните) бойци липсват; възможно бе дори да получават доклади за здравословното им състояние, но може би нямаха информация за местоположение.