Дан Симънс - Хиперион

Накрая Касад бе пъхнат в един болничен вретенен кораб за бавното завръщане обратно в Мрежата. Тъй като, така или иначе, по-голямата част от физическото му възстановяване щеше да бъде извършено, докато е в сомния имаше известен смисъл в това старите болнични кораби да бъдат оставени да работят върху лечението на сериозно ранените и възкресимите мъртви. Докато Касад и останалите пациенти стигнеха до Мрежата на световете, те щяха да са готови за активна служба. Нещо далеч по-важно, Касад щеше да е натрупал време-дълг от най-малко осемнадесет стандартни месеца и не беше изключено евентуалните противоречиви настроения към него дотогава напълно да отминат.

Касад се събуди и видя тъмната сянка на някаква жена, която се бе навела над него. За миг беше сигурен, че това е тя, след това разбра, че е една от военномедицинските сестри.

— Мъртъв ли съм? — прошепна той.

— Бяхте. Намирате се на ХК „Мерик“. Преминахте неколкократно през съживителни и възстановителни процедури, но вероятно не помните поради неразположението от сомнията. Вече сме готови да предприемем следващата стъпка във физическата терапия. Имате ли желание да се опитате да походите?

Касад покри с ръка очите си. Дори в състояние на дезориентация вследствие на сомнията, сега си припомни болезнените лечебни процедури, дългите часове във вирусните бани и хирургическите операции. Най-вече хирургическите операции.

— Какъв е маршрутът, по който се движим? — попита той, все още с ръка на очите. — Забравил съм как се връщахме в Мрежата.

Медицинската сестра се усмихна така, сякаш това бе въпрос, който Той задаваше всеки път, когато излизаше от сомния. Възможно е и да беше така.

— Ще се установим на рейд в Хиперион и Гардън — рече тя. — Тъкмо навлизаме в орбитата на…

Жената беше прекъсната от звука, известяващ края на света — тръбене от огромни медни тромпети, стържене на метал, крещящи фурии. Касад се претърколи от леглото, уви матрака около себе си и пропадна в една шеста g. Ураганни ветрове го понесоха през палубата и запокитиха насреща му кани, подноси, спално бельо, книги, тела, метални инструменти и още безброй други предмети. Чуваха се крясъци на мъже и жени, като гласовете им се издигаха във фалцет, и въздухът се втурваше навън от отсека. Касад почувства как матракът се блъсна о стената, и надникна между стиснатите си юмруци. На метър от него един паяк с размерите на футболна топка неистово размахваше крака и се мъчеше да се напъха в някаква цепнатина, която внезапно се бе появила в шлангоута. Лишените му от стави крака сякащ блъскаха по хартията и останалите отломки, които летяха покрай него. Паякът се обърна и Касад видя, че това е главата на медицинската сестра, обезглавена при първоначалната експлозия. Дългата й коса се напъха в лицето му. След това цепнатината се разшири колкото юмрук и главата изчезна през нея.

Касад се дръпна нагоре точно когато стрелката на рангоута престана да се върти и вече нямаше „горе“. Единствените действащи сега сили бяха ураганните ветрове, които все още подмятаха всичко в отсека към цепнатините и пролуките в шпангоута, и отвратителното люшкане и подскачане на кораба. Касад заплува срещу всичко това, устремен към вратата, която водеше към коридора на рангоута. Използваше всяко нещо, за което можеше да се залови с ръка, и преодоля с ритане последните пет метра. Някакъв метален поднос го халоса над окото; един труп с червени от кръвоизлив очи едва не го запрати обратно в отсека. Херметизираните аварийни врати се блъскаха безполезно в умрял морски пехотинец, чието облечено в космически костюм тяло пречеше на ключалката да се залости. Касад се претърколй в шахтата на рангоута и издърпа трупа след себе си. Вратата се хлопна зад него, но в шахтата нямаше повече въздух, отколкото в отсека. Някъде някакъв писък на клаксон изтъня дотолкова, че едва можеше да се чуе.

Касад също изпищя, опитвайки се да освободи налягането, така че дробовете и тъпанчетата му да не се пръснат. Рангоутът продължаваше да източва въздух;

Касад и трупът бяха засмукани през сто и тридесетте метра до основния корпус на кораба; той и мъртвият морски пехотинец се заблъскаха из шахтата на рангоута като в някакъв ужасен валс.

На Касад му бяха нужни двадесет секунди, за да откопчае аварийните закопчалки на костюма на морския пехотинец, още минута, за да изхвърли трупа на мъжа и да напъха вътре собственото си тяло. Касад беше поне десет сантиметра по-висок от мъртвеца и макар да бе изработен така, че да позволява известно разтягане, костюмът го стягаше болезнено на врата, китките и коленете. Шлемът притискаше челото му като меки клещи. Парчета съсирена кръв и някаква влажна бяла материя бяха прилепнали към вътрешната страни на визьора. Парчето снаряд, убило морския пехотинец, бе оставило пробойни от двете страни, но костюмът бе направил всичко възможно, за да се затвори херметически. Повечето от нагръдните светлини бяха червени и костюмет не отговори, когато Касад му нареди да даде рапорт за състоянието си, но респираторът работеше, макар и с обезпокоително стържене.