Дан Симънс - Хиперион

— Как? С кораб ли? Трябва две седмици да плаваме нагоре по течението на Мейн, и покрай Северното крайбрежие до Ото или до някоя от другите военни бази. И то при положение че има кораби. Всички мореплавателни съдове на Хиперион вероятно са включени в евакуационната кампания.

— Тогава с дирижабъл — изръмжа поетът.

Брон Ламиа се изсмя.

— О, да. Толкова много дирижабли видяхме през двата дни, докато пътувахме по реката.

Мартин Силенъс се извъртя и стисна юмруци, сякаш искаше да удари жената. След това се усмихна:

— Добре, госпожо, тогава какво да правим? Може би ако принесем някого в жертва на някоя тревна змия, боговете на транспорта ще ни се усмихнат?

Погледът на Брон Ламиа беше леден.

— Мислех, че ти си падаш повече по жертвоприношенията чрез изгаряне, дребосък.

Полковник Касад застана между двамата и изкоманва.

— Достатъчно. Консулът е прав. Ще стоим тук, докато дойде гемията. Господин Мастийн, госпожо Ламиа, идете с А. Бетик да наглеждате разтоварването на снаряжението ни. Отец Хойт и господин Силенъс ще донесат малко дърва да накладем огън.

— Огън ли? — възкликна отецът.

На хълма беше горещо.

— Като се мръкне — поясни Касад. — Така от вятърната гемия ще разберат, че сме тук. А сега на работа.

Групата мълчеше, докато наблюдаваше при залез слънце как моторната лодка се отдалечава надолу по реката. Дори от два километра разстояние консулът още виждаше сините кожи на екипажа. „Бенарес“ изглеждаше стар и изоставен на кея, превърнал се вече в част от напуснатия град. Когато лодката изчезна в далечината, групата се обърна да погледне Тревното море. Дълги сенки пропълзяха от стръмните речни скатове над прибоя и плитчините, както вече бе започнал да ги нарича в себе си консулът. По-навътре морето сякаш променяше цвета си, като тревата избледняваше до аквамарин, преди да потъмнее, превръщайки се в тъмнозелени глъбини. Лазурносиньото небе се разтапяше в червените и златни цветове на залеза, като осветяваше върха на хълма, където стояха поклонниците, и кожите им с течна светлина. Единственият звук, който се чуваше, бе шепотът на вятъра в тревата.

— Имаме адски грамадна купчина багаж за хора, поели на пътешествие, от което няма да се връщат — гръмко отбеляза Мартин Силенъс.

Истина е, помисли си консулът. Багажът им образуваше малка планина на тревистия връх на хълма.

— Някъде там вътре — чу се тихият глас на Хет Мастийн — може би се крие нашето спасение.

— Какво искате да кажете? — попита Брон Ламиа.

— Да — рече Мартин Силенъс, излегна се по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в небето. — Сетихте ли се да си вземете чифт противошрайкови гащи?

Храмерът бавно поклати глава. Внезапният полумрак скри лицето му в сянка под качулката на робата.

— Нека не банализираме нещата и да не лицемерничим — рече той. — Време е да признаем, че всеки от нас е донесъл на това поклонничество нещо, което той или тя храни надежда, че ще промени неизбежния изход, когато дойде моментът да се изправим Пред Господаря на болката.

Поетът се разсмя.

— Аз не си взех дори проклетия заешки крак, който ми носи късмет.

Качулката на храмера се помръдна незабележимо.

— Но може би носите ръкописа си?

Поетът не каза нищо.

Хет Мастийн премести невидимия си поглед към високия мъж вляво от него.

— А вие, полковник? Има няколко куфара с вашето име. Може би са оръжия?

Касад вдигна глава, но не каза нищо.

— Разбира се — рече Хет Мастийн, — глупаво е да тръгнеш на лов без оръжие.

— Какво ще кажете за мен? — попита Брон Ламиа и сктъсти ръце. — Можете ли да познаете какво тайно оръжие съм пренесла скришом аз?

Гласът на храмера със странен акцент беше спокоен.

— Още не сме чули вашия разказ, госпожо Ламиа. Би било преждевременно да се правят догадки.

— Ами консула? — попита Ламиа. — О, да, очевидно е какво оръжие има на склад нашият дипломатически приятел.

Консулът се изтръгна от своето съзерцание на слънчевия залез.

— Нося само малко дрехи и две книги за прочит — заяви убедително той.

— Ах — въздъхна храмерът, — но пък какъв красив космически кораб оставихте след себе си.

Мартин Силенъс скочи на крака.

— Проклетият кораб! — изкрещя той. — Вие можете да го извикате, нали? Е, дявол да го вземе, надувайте свирката. Уморих се да седя тук.

Консулът откъсна един стрък трева и го раздели на нишки. След малко каза:

— Дори и да можех да го извикам… а вие чухте, когато А. Бетик каза, че комуникационните спътници и препредавателните станции са свалени… дори и да имаше как да го извикам, не бихме могли да се приземим на свер от Брайдъл Рейндж. Това беше равнозначно на мигновено бедствие дори още преди Шрайка да започне набезите си южно от планините.