Дан Симънс - Хиперион

Едж никога не е бил голям град и сега беше напълно изоставен. Двадесетината сгради по протежение на изровената от коловози уличка, водеща до пристана, имаха празния поглед на зарязани постройки, а на пристанището се забелязваха признаци, които сочеха, че населението е избягало преди седмици. Построената преди три века странноприемница „Пилигримски отдих“, разположена непосредствено под гребена на хълма, бе изгоряла. А. Бетик ги придружи до върха на ниския скат.

— Какво ще правите сега? — обърна се към андроида полковник Касад.

— Съгласно условията на Храмовото крепостничество след това пътуване ние сме свободни — рече Бетик. — Ще оставим „Бенарес“, за да го използвате на връщане, и ще се спуснем с лодката надолу по течението. А след това ще поемем по своя си път.

— С общата евакуация ли? — попита Брон Ламиа.

— Не — усмихна се Бетик. — Ние си имаме наши собствени цели и пилигримства на Хиперион.

Групата стигна до закръгления гребен на крайбрежния скат. Зад тях „Бенарес“ изглеждаше като играчка, привързана за прогнилия пристан; река Хули течеше на югоизток в синята мъглявост на далечината под града и завиваше на запад зад него, стеснявайки се към непроходимите Долни водопади на десетина километра от Едж нагоре по реката. На североизток от тях се стелеше Тревното море.

— Господи — пое си дъх Брон Ламиа.

Чувстваха се така, сякаш бяха изкатерили последния хълм в мирозданието. Пред тях пръснати докове, пристани и хангари бележеха края на Едж и началото на морето. Тревата се простираше напред до безкрая, красиво надиплена от лекия бриз, и се плискаше като зелен прибой в основата на крайбрежните скатове. Изглеждаше безкрайна и непрекъсната, разляла се до всички хоризонти и привидно извисяваща се на абсолютно еднаква височина, докъдето поглед стигаше. Нямаше дори намек за снежните върхове на Брайдъл Рейндж, които знаеха, че се намират на около осемстотин километра на североизток. Илюзията, че виждат пред себе си едно зелено море, беше почти пълна, чак до разрошените от вятъра мяркащи се стъбла, които далеч от брега приличаха на медузи.

— Красиво е — каза Ламиа, която го виждаше за пръв път.

— Впечатляващо е при изгрев и при залез слънце — обади се консулът.

— Възхитително — прошепна Сол Уайнтрауб и повдигна детето си, така че да може да види и то. Бебето потръпна от щастие и се съсредоточи в пръстчетата си.

— Добре съхранена екосистема — одобрително рече Хет Мастийн.

— Мавърът би бил доволен.

— Гадост — извика Мартин Силенъс. Останалите се обърнаха да видят какво става.

— Няма никаква вятърна гемия, по дяволите — изруга поетът.

Останалите четирима мъже, жената и андроидът се взираха мълчаливо в изоставените кейове и в пустата тревна равнина.

— Закъсняла е — реши консулът. Мартин Силенъс издаде лаещ смях.

— Или пък вече е заминала. Ние трябваше да бъдем тук снощи.

Полковник Касад вдигна енергийния си бинокъл и огледа хоризонта.

— Смятам, че не е вероятно да са заминали без нас — каза той. — Гемията трябваше да бъде изпратена от самите жреци от Храма на Шрайка. Те са сериозно заинтересовани от нашето поклонение.

— Можем да вървим пеша — рече Ленар Хойт. Свещеникът изглеждаше блед и слаб, видимо притиснат в менгемето на болката и наркотиците, и едва можеше да стои на краката си, камо ли да върви.

— Не — отсече Касад. — Това са стотици километри и тревата ще стига над главите ни.

— Компас — предложи отецът.

— Компасът не действа на Хиперион — обясни Касад, все още наблюдавайки през бинокъла си.

— Тогава посокотърсачи — каза Хойт.

— Разполагаме с един ИПТ, но не е там работата — рече консулът. — Тревата е остра. След половин километър от нас ще останат само парчета.

— Освен това тревните змии — добави Касад и свали бинокъла.

— Екосистемата е добре съхранена, но не става за разходка.

Отец Хойт въздъхна и почти се свлече в ниската трева на върха на хълма.

— Добре, връщаме се — с явно облекчение каза той.

А. Бетик пристъпи напред.

— Екипажът ще бъде щастлив да изчака и да ви превози обратно до Кийтс с „Бенарес“, ако вятърната гемия не дойде.

— Не — рече консулът. — Вземайте шлепа и потегляйте.

— Ей, чакайте малко, по дяволите! — извика Мартин Силенъс. — Не си спомням да сме те избирали за диктатор, амиго. Ние трябва да стигнем дотам. Ако проклетата вятърна гемия не дойде, ще се наложи да намерим някакъв друг начин.

Консулът се извърна и погледна по-дребния мъж.