Дан Симънс - Хиперион

— Не видях никакъв център за управление — обади се Ламиа. — Нищо, наподобяващо дисплей или връзка с централен пулт.

Тя измъкна инфотерм от един джоб на гърдите си и се опита да установи връзка на стандартна, комуникационна и биоинженерна честота. Корабът не отговори.

— Корабите бяха с екипажи — обясни консулът. — Посветените от Храма придружаваха поклонниците до планините.

— Е, сега ги няма — рече Хойт. — Но мисля, можем да приемем, че все още има някой останал жив на трамвайната станция или в крепостта Хронос. Те са ни изпратили гемията.

— Или пък всички са мъртви и вятърната гемия се движи по автоматичен график — предположи Ламиа Тя погледна през рамо към въжетата и брезента, които проскърцаха, раздвижени от неочакван порив на вятъра. — По дяволите, странно е да си откъснат от всичко и всички по такъв начин. Все едно че си сляп и глух. Нямам представа как издържат жителите на колонията.

Мартин Силенъс се приближи до групата и седна на релинга. Той отпи от някаква висока зелена бутилка и каза:

— Откъде взехте тази бутилка вино? — попита Касад.

Мартин Силенъс се усмихна. Очите му бяха малки и ярки на светлината на фенерите.

— Камбузът е пълен догоре и има бар. Аз го обявих за открит.

— Трябва да си приготвим нещо за ядене — рече консулът, макар че единственото нещо, което му се искаше в този момент, беше малко вино.

Бяха минали повече от десет часа, откакто бяха яли за последен път.

Чу се звън и някакво бръмчене и шестимата до един се придвижиха към леера на десния борд! Трапът се бе прибрал. Те се извъртяха отново, когато платната се развиха, въжетата се опънаха и някъде в зоната на ултразвука зажужа маховик. Платната се издуха, палубата леко се заклати и вятърната гемия бавно се отдели от пристана и се понесе в мрака. Единствените звуци, които се чуваха, бяха плющенето и скърцането на кораба, далечният грохот на колелото и стърженето на тревата по дъното на корпуса.

Шестимата гледаха как сянката на ската остава назад, а незапаленият сигнален погребален огън се отдалечава като слаб отблясък от звездна светлина, отразена от бледа дървесна повърхност, след което останаха само небето, нощта и люлеещите се кръгове светлина от фенерите.

— Аз ще сляза долу и ще се опитам да приготвя нещо за ядене — рече консулът.

Другите останаха за известно време на палубата, усещайки слабото вълнение и грохота под краката си и загледани в тъмнината наоколо. Тревното море се виждаше просто като място, където звездите свършваха и започваше едноизмерният мрак. Касад освети с ръчно фенерче части от платната и такелажа, при което се видя как въжетата се опъваха яко от невидими ръце. След това провери всички ъгли и скрити кътчета от кърмата до носа. Останалите наблюдаваха мълчаливо. Когато той загаси фенерчето, тъмнината изглеждаше по-малко потискаща, светлината от звездите — по-ярка. Някаква силно наситена миризма — по-скоро като от пролетно поле, отколкото от морето — достигна до тях, довяна от бриз, преминал над хиляди километри трева.

Малко по-късно консулът ги повика и те слязоха долу да се нахранят.

Камбузът беше препълнен и нямаше обща маса за ядене, затова използваха просторната каюта в кърмовата част за общо помещение, като наредиха три от куфарите един до друг във формата на импровизирана маса. Четири фенера, закачени на ниските греди, осветяват ха стаята. Хет Мастийн отвори един от високите прозорци над леглото и от него повя лек ветрец.

Консулът сложи на най-големия куфар чинии, отрупани със сандвичи, и се върна отново с дебелостенни бели чаши и термос с кафе. Наля, докато останалите се хранеха.

— Доста е вкусно — рече Федман Касад. — Къде намерихте ростбифа?

— Хладилникът е пълен догоре. В склада за провизии отзад има още един голям фризер.

— Електрически ли е? — попита Хет Мастийн.

— Не. Двойно изолиран.

Мартин Силенъс подуши някаква кана, взе един нож от чинията със сандвичи и добави обилно количество хрян на сандвича си. Очите му искряха от сълзи, докато се хранеше.