Дан Симънс - Хиперион

Със Сол се срещнаха една седмица, след като тя се бе прехвърлила в „Найтънхелзър“. Три години по-късно той й предложи да се оженят и тя прие. Отначало Сара не забеляза нищо особено в невисокия младеж, който наскоро се бе дипломирал. По онова време тя все още се обличаше според модата в Мрежата, задълбочаваше се в постдеструкционистки музикални теории, четеше „Obit“ 27 27 Умира (лат.) — бел.прев. , „Nihil“ 28 28 Нищо (лат.) — бел.прев. и най-авангардните списания от Ренесанс Вектор и ТС2 и се преструваше, че изпитва интелектуално отегчение от живота и се бунтува срещу обществото — неща, които никак не се връзваха с дребничкия, но сериозен специализант по история, който я заля с плодов коктейл на празненството в чест на декана Мур. Всичко екзотично, което Сол Уайнтрауб можеше да е наследил от своите юдейски предци, веднага се отричаше от произношението му на човек с обществени ангажименти, от дрехите му, закупени от крофордския магазин за мъжка мода, и от факта, че бе пристигнал на празненството с книгата на Детреск „Варианти на самотата“, разсеяно пъхната под мишницата му.

За Сол това беше любов от пръв поглед. Той гледаше с широко отворени очи засмяното момиче с румени бузи и не обръщаше внимание на скъпата рокля и претенциозните оранжеви нокти: личността на това момиче сияеше пред самотния млад човек като пътеводна звезда. Преди да срещне Сара, Сол не знаеше, че е самотен, но веднага щом стисна ръката й за пръв път и изля плодовия коктейл върху роклята й, той разбра, че ако не се ожени за нея, целият му живот ще бъде пуст.

Ожениха се една седмица след известието, че Сол е назначен за преподавател в колежа. Прекараха медения си месец на Мауи-Обетована (за Сол това бе първото междузвездно пътуване с телепортатор). Там наеха един плаващ остров само за тях двамата и в продължение на три седмици островът ги разхожда из чудесата на Екваториалния архипелаг. Споменът за тези облени от слънце и продухани от вятъра дни остана завинаги в паметта на Сол. А най-скъпият му спомен, запазен в тайна, беше как след едно нощно къпане Сара излиза гола от морето, звездите на Сърцевината блестят над нея, а но тялото й пробягват подобни на съзвездия фосфоресценции от разпенената следа подир плаващия остров.

Те искаха да имат дете веднага, но трябваше да чакат пет години, докато природата склони да им го даде.

Сол си спомняше как люлееше Сара в ръцете си, докато тя се гърчеше. Родилните мъки бяха тежки, но ето че накрая — невероятно — Рахил Сара Уайнтрауб се роди в 2.01 ч. сутринта в медицинския център на графство Крофорд.

Присъствието на бебето внесе объркване както в живота на Сол, който беше изцяло погълнат от науката като такава, така и в професионалните изяви на Сара в качеството й на музикален критик на информационната сфера на Бърнард, но никой от тях не възропта. Първите месеци бяха смесица от непрекъсната умора и радост. Късно нощем — между две кърмения — Сол често пристъпваше на пръсти в детската стая просто за да провери как е Рахил, да застане до нея и да я погледа. Обикновено се оказваше, че Сара вече е там; тогава двамата се хващаха за ръце и дълго разглеждаха чудото — едно бебе, спящо по корем с повдигнато нагоре задниче и с глава, заровена в бухналата възглавничка в предната част на креватчето.

Рахил беше от онези рядко срещани деца, които са очарователни без превземки и без съзнателно кокетство. Когато навърши две стандартни години, външният й вид и личността й правеха силно впечатление — тя имаше светлокестенявата коса, румените бузи и широката усмивка на майка си и големите кафяви очи на баща си. Приятелите на семейството казваха, че детето съчетава най-хубавото от чувствителността на Сара и интелекта на Сол. Един от тях, детски психолог в колежа беше на мнение, че на петгодишна възраст Рахил показва най-сигурните признаци, присъщи на истински даровитите деца — последователна любознателност, непосредственост в общуването, състрадателност и безпогрешен усет за честно и нечестно.

Един ден, докато проучваше в кабинета си документи от старата Земя, Сол се натъкна на нещо за въздействието на Беатриче върху мирогледа на Данте Алигиери и остана поразен от един пасаж, написан от някакъв критик от двадесетия или двадесет и първия век:

Единствено тя (Беатриче) все още е била за него нещо реално и е продължавала да олицетворява красотата и смисъла на живота. За него тя се е била превърнала в маяк, както би могъл да се изрази Мелвил, при това много по-естествено, отколкото бихме го сторили ние; била му е като точното време по Гринуич…