Дан Симънс - Хиперион

— Татко, защо евреите мислят, че… че всичко е станало по-маловажно, отколкото преди Хеджира?

Сол разпери ръце — силни ръце, по-скоро на каменар, отколкото на учен.

— Умен въпрос, Рахил. Може би защото толкова много от мечтите са мъртви. Израел е загинал. Новият Храм издържа по-малко време, отколкото първият и вторият. Бог престъпи словото си, като разруши Земята за втори път — Той направи точно това. И тази диаспора е… завинаги.

— Но на някои места евреите държат на своята етническа и религиозна идентичност — продължи да упорства дъщеря му.

— О, разбира се. На планетата Хеброн и в някои изолирани райони на галактиката човек може да намери цели общности — наричат ги хазидически, ортодоксални, хасмодейски… но те са някак нежизнени, декоративни… сякаш гледат само да привличат туристи.

— Като парковете с изкуствени приспособления ли?

— Да.

— Съгласен ли си да ме заведеш утре в храма Бет-ел?

Аз мога да взема назаем стратоплана на Каки.

— Няма нужда — каза Сол. — Ще използваме совалката на колежа. После помълча малко и добави:

— Да, иска ми се утре да те заведа в синагогата. Под старите брястове притъмняваше. Тук-там по широката улица, която водеше към техния дом, пламваха нощни лампи.

— Татко — обади се Рахил, — сега ще те питам нещо, за което съм те питала около един милион пъти, откак съм станала на две години. Вярваш ли в Бога?

Сол не се усмихна. Нямаше какво друго да й отговори, освен да повтори онова, което бе казвал един милион пъти:

— Чакам да повярвам.

Следдипломните занимания на Рахил бяха свързании с чуждия разум и артефактите от епохата преди Хеджира. В продължение на три стандартни години момичето от време на време гостуваше на родителите си, а в промеждутъците между тези гостувания Сол и Сара получаваха холоси от пейзажи на екзотични планети, които се намираха близо до Мрежата, но не влизаха в нея. И тримата знаеха, че теренната й работа, по време на която тя трябваше да си определи тема за дисертация, скоро ще я отведе далече от Мрежата, в Покрайнините, където време-дългът подяжда живота на тези, които сме оставили, и замъглява спомена ни за тях.

Веднъж — беше през последната ваканция на Рахил преди отпътуването на експедицията — Сара попита:

— Къде, по дяволите, е този Хиперион? Името му звучи като щемпел за качество върху някаква стока.

— Това е забележително място, мамо! Там има повече нечовешки артефакти, отколкото където и да било, с изключение на Армагаст.

— Тогава защо не отидеш на Армагаст? — рече Сара. — Той е само на няколко месеца път от Мрежата. Защо избираш второто, а не най-доброто?

— Хиперион все още не е станал голяма туристическа атракция — отговори Рахил. — И въпреки това туристите започват да се превръщат в проблем. Хората, които имат пари, сега са по-склонни да пътуват извън Мрежата.

— Ще ходиш ли до Лабиринта? Имам предвид артефактите, които се наричат "Гробниците на времето — попита Сол и забеляза, че гласът му внезапно е станал дрезгав.

— Да, татко. Гробниците на времето. Ще работя с д-р Мелио Арундес, който знае за Гробниците повече от всеки друг жив човек.

— Не са ли опасни? — попита Сол, като се помъчи въпросът му да изглежда колкото е възможно по-нехаен, но чу, че гласът му трепери.

— Заради легендата за Шрайка ли? — усмихна се Рахил. — Не. В продължение на две стандартни столетия никой не е пострадал точно от тази легенда.

— Но аз съм виждал документи за нещастията, които са се случили там по време на втората колонизация… — подхвана Сол.

— Аз също, татко. Но тогава хората не са знаели за големите скални змии, които слизат в пустинята да търсят плячка. Вероятно неколцина са станали жертва на змиите, а останалите са изпаднали в паника. Нали знаеш как се създават легендите. Освен това скалните змии са напълно изтребени.

— Но космическите кораби не могат да кацат там — упорстваше Сол. — Ще трябва да отидеш до Гробниците с кораб. Или на екскурзия. Или някаква друга проклета глупост.

Рахил се засмя и каза:

— В стари времена онези, които са летели дотам, не са знаели за въздействието на антиентропните полета и затова са станали няколко злополуки. Сега обаче има летище за дирижабли, а при чупката, от която планините завиват на север, е построен голям хотел, който се казва „Крепостта Хронос“ — там всеки ден отсядат стотици туристи.

— Ти там ли ще отседнеш? — попита Сара.

— За част от времето. Ще бъде вълнуващо, мамо.