Дан Симънс - Хиперион

— Обикновено колко време трае това пътуване? — обърна се Ламиа към консула.

Той вдигна поглед от кръгчето черно кафе в чашата си, над което се бе съсредоточил.

— Извинете, какво казахте?

— Пътуването през Тревното море… Колко време ще трае?

— Една нощ и половин ден до планините — отвърна консулът. — Ако ветровете са с нас.

— А после… още колко, докато прекосим планините. — попита отец Хойт.

— По-малко от един ден — рече консулът.

— Ако трамваят върви — добави Касад.

Консулът сръбна от горещото кафе и се намръщи:

— Трябва да приемем, че ще върви. В противен случай…

— В противен случай какво? — настоя Ламиа.

— В противен случай — рече полковник Касад, като отиде до отворения прозорец и сложи ръце на бедрата си, — ще се окажем захвърлени на шестстотин клика от Гробниците на времето и на хиляда клика разстояние от южните градове.

Консулът поклати глава.

— Не — рече той. — Храмовите жреци или онези, които стоят зад това поклонение, които и да са те, са се погрижили да се доберем дотук. Те ще се погрижат да стигнем до края.

Брон Ламиа скръсти ръце и се намръщи.

— Като какви… като жертви ли?

Мартин Силенъс избухна в смях и извади бутилката си:

Брон Ламиа бръкна под туниката си и извади оттам един режещ лазер, не по-голям от малкия й пръст. Тя го насочи към главата на поета.

— Слушай, жалко лайно. Ако кажеш само още една дума… кълна се… ще те изпепеля на място.

Неочаквано настъпи пълна тишина, като се изключи грохотещото стенание на кораба под тях. Консулът се приближи към Мартин Силенъс. Полковник Касад пристъпи на две крачки зад Ламиа.

Поетът отпи една дълга глътка и се усмихна на тъмнокосата жена. Устните му бяха влажни.

— О, построй своя кораб на смъртта — прошепна той. — О, построй го!

Пръстите на Ламиа бяха побелели върху лазерния молив. Консулът се промъкна още по-близо до Силенъс, без да знае какво да направи, представяйки си как светкавичният камшичен лъч от светлина пронизва неговите собствени очи. Касад се надвеси над Ламиа като двуметрова плътна сянка.

— Госпожо — рече Сол Уайнтрауб, който бе седнал на една койка до отсрещната стена, — трябва ли да ви напомня, че тук има дете?

Ламиа хвърли поглед надясно. Уайнтрауб беше измъкнал едно дълбоко чекмедже от някакъв корабен шкаф и го бе сложил върху леглото като люлка. Той беше изкъпал детето и бе влязъл безшумно точно преди рецитацията на поета. Сега нежно положи бебето в застланото гнездо.

— Съжалявам — извини се Брон Ламиа и наведе надолу малкия лазер. — Само че той толкова много ме ядосва.

Уайнтрауб кимна и залюля леко чекмеджето. Мекото търкаляне на вятърната гемия, съчетано с непрекъснатия грохот на голямото колело, изглежда, вече бе приспало детето.

— Всички сме уморени и напрегнати — рече ученият. — Може би трябва да си намерим място за нощуване и да легнем да спим.

Жената въздъхна и напъха оръжието в колана си.

— Аз няма да спя — каза тя, — Нещата са прекалено… странни.

Останалите кимнаха в съгласие. Мартин Силенъс бе седнал на широката издатина под кърмовите прозорни. Той вдигна нагоре краката си, отпи една глътка и каза на Уайнтрауб:

— Разкажете вашата история, старче.

— Да — обади се и отец Хойт. Свещеникът изглеждаше толкова уморен, че приличаше на мъртвец, но трескавите му очи горяха. — Разкажете. Имаме нужда да разкажем историите си и да ни остане време да размислим над тях, преди да пристигнем.

Уайнтрауб прокара ръка по плешивото си теме.

— Моята история е скучна — рече той; — Аз никога не съм бил на Хиперион. Няма никакви сблъсъци с чудовища, никакви героични подвизи. Това е разказ на човек, чиято представа за епическо приключение е да говори пред един клас ученици, без да си е готвил бележки.

— Толкова по-добре — заяви Мартин Силенъс. — Имаме нужда от приспивателно.

Сол Уайнтрауб въздъхна, нагласи очилата си и кимна. В брадата му имаше няколко тъмни косъма, но преобладаваше сивото. Той намали светлината на фенера над леглото на бебето и се премести на един стол в средата на стаята.