Дан Симънс - Хиперион

Отместих се от вратата, но не му отговорих. Били ми бе приятел и покровител от повече от двайсет стандартни години, но в онзи момент можех да го убия. Мисълта, че някой е прочел „Хиперион“ без разрешение, ме изпълни с ярост.

— Д-д-датираш ли с-с-с… песните си? — попита крал Били и прелисти Последния сноп завършени страници.

— Как дойде тук? — грубо попитах аз. Това не беше безсмислен въпрос. Плъзгачи, спускателни кораби и хеликоптери нямаха особено голям късмет, прелитайки до Гробниците на времето през последните години. Машините пристигаха без пътници. Това бе направило чудеса в подклаждането на мита за Шрайка.

Дребният мъж в измачканата мантия се размърда на мястото си. Униформата му бе предназначена да е бляскава и царствена, но в нея той изглеждаше просто като някакъв въздебел Арлекин.

— Тръгнах след последната група поклонници — рече той. — А след т-т-това дойдох от крепостта Хронос да те посетя. Забелязвам, че не си написал нищо в продължение на много месеци, М-М-Мартин. Можеш ли да ми обясниш това?

Гледах го сърдито, без да кажа нито дума, докато се придвижвах странишком по-близо до него.

— Може би аз мога да го обясня — каза крал Били. Той погледна към последната завършена страница от „Хиперионски песни“, сякаш в нея се съдържаше отговорът на дълго скриваната загадка. — Последните строфи са написани през същата седмица миналата година, когато изчезна Дж. Т. Телио.

— Е и?

Бях стигнал вече до другия край на масата. Като си придавах незаинтересован вид, дръпнах един малък сноп ръкописни страници по-близо до себе си и ги махнах от обсега на Били.

— Ами т-т-това беше… според наблюдателите на СЗС… д-д-датата на смъртта на последния останал жител на Града на поетите — поясни той. — Последният, като изключим т-т-теб, ето това е, Мартин.

Аз свих рамене и започнах да обикалям край масата. Трябваше да се добера до Били, без ръкописът да стои на пътя ми.

— Знаеш, че не си с-с-свършил, Мартин — рече той със своя дълбок, тъжен глас. — Все още има някакъв шанс човечеството да п-п-преживее Края.

— Не — казах аз и се приближих странично още малко.

— Но ти не можеш да пишеш, нали, Мартин? Ти не м-м-можеш да съчиняваш тази поезия, ако твоята м-м-муза не пролива кръв, нали?

— Глупости.

— Може. Но има едно очарователно съвпадение. Мислил ли си някога защо ти си останал жив, Мартин?

Свих отново рамене и измъкнах още един сноп хартия от обсега му. Аз бях по-висок, по-силен и по-подъл от Били, но трябваше да съм сигурен, че нито една част ръкописа няма да бъде повредена, ако той се съпротивява, когато го вдигна от мястото му и го изхвърля навън.

— В-в-време е да направим нещо по този въпрос — заяви моят покровител.

— Не — възразих аз, — време е да се махнеш. Избутах настрана последния сноп стихове и вдигнах нагоре ръце, при което с изненада забелязах някакъв месингов свещник в едната от тях.

— Стой там, където си — тихо нареди крал Били и вдигна от скута си пистолет с нервнопаралитични куршуми.

Сгрях само за миг.

След това се изсмях.

— Ах, ти, жалък, долен мошеник. Не би могъл да използваш оръжие дори ако шибаният ти живот зависи от това. Пристъпих напред, за да го набия и да го изхвърля навън.

Бузата ми лежеше опряна на дворния плочник, но едното ми око бе отворено достатъчно, за да видя, че звездите все още продължаваха да светят през счупената решетка на купола на галерията. Не можех да се помръдна. Крайниците и торсът ми бяха изтръпнали и изпълнени с игличките на възвръщащата се чувствителност, сякаш цялото ми тяло е било заспало и сега болезнено се събуждаше. Това извика у мен желание да изкрещя, но челюстта и езикът ми отказваха да се движат. Неочаквано бях вдигнат и поставен да седна на някаква каменна пейка, така че можех да виждам двора и пресъхналия фонтан, конструиран от Ритмет Корбе. Бронзовият Лакоон се бореше с бронзовите змии под пробляскващите припламвания на предутринните метеоритни дъждове.

— С-ъ-ъжалявам, Мартин — чу се познат глас, — н-н-но трябва да се сложи край на т-т-тази лудост.

Крал Били се появи в обсега на полезрението ми, понесъл дебел сноп от ръкописа. Други купчини страници лежаха на ръба на фонтана, в подножието на металния троянец. Една отворена кофа с керосин стоеше наблизо.

Успях да примигна. Клепачите ми се раздвижиха като ръждясало желязо.

— Парализата ще изчезне всеки м-м-момент — каза крал Били.

Той бръкна във фонтана, вдигна един сноп изписани листа и го запали, щраквайки запалката си за цигари.