Дан Симънс - Хиперион

За моя изненада не бях единственият, останал на планетата — имаше още най-малко двеста души, макар че повечето избягвахме социалните контакти, усмихвайки се любезно, когато се разминавахме по Алеята на поетите или докато се хранехме отделно в кънтящата празнота на трапезния купол.

Убийствата и изчезванията продължиха, като се свеждаха средно до едно на две местни седмици, макар че обикновено бяха откривани не от нас, а от районния командващ СЗС, който изискваше преброяване на населението на всеки няколко седмици.

Образът, който остава в съзнанието ми от онази първа година, е необикновено комунален: нощта, когато се събрахме пред Общинската палата, за да гледаме как разселническият кораб си тръгва. Беше в разгара на есенния метеоритен сезон и нощното небе на Хиперион вече пламтеше от златни нишки и червени кръстове от огън, когато двигателите на разселническия кораб избумтяха, блесна едно малко слънце и в продължение на цял час ние наблюдавахме как писателите и останалите колеги творци се отдалечаваха като нишка от разтопен пламък. Тъжния крал Били се присъедини към нас в тази нощ и си спомням, че ме погледна, преди да влеза тържествено в украсената си каляска, за да се прибере в безопасност в Кийтс.

През последвалите десетина години напусках града само няколко пъти; веднъж, за да намеря един биоскулптор, който да ме освободи от сатирските ми наклонности, останалите пъти, за да си купя хранителни и други припаси. Храмът на Шрайка вече бе подновил поклоненията и по време на пътуванията си използвах на връщане техния утъпкан път към смъртта — пътеката към крепостта Хронос, въздушния трамвай над Брайдъл Рейндж, вятърните гемии и Харонския шлеп по река Хули. По своя обратен път се взирах в поклонниците и се чудех кои щяха да оживеят.

Малцина посещаваха Града на поетите. Нашите наполовина довършени кули започнаха да изглеждат като порутени развалини. Галериите с техните стъкло-метални куполи и покрити аркади натежаваха от лозници; троскот и остра трева се подаваха между плочите. СЗС усилваха допълнително хаоса, като залагаха мини и минни капани, за да убият Шрайка, но успяваха единствено да опустошат някога красивите части на града. Напоителната система се повреди. Акведуктът се разруши. Пустинята настъпваше. Аз се местех от стая в стая из напуснатия палат на крал Били, работех над своята поема и очаквах своята муза.

Когато мислиш за него, причинно-следствената връзка започва да напомня някаква магическа логическа примка от фактовия художник Каролус или може би гравюра от Ешер: Шрайка се бе появил поради магическата сила на моята Поема, но поемата не би могла да съществува без заплахата/присъствие на Шрайка като муза. Възможно е да съм бил малко луд през онези дни.

В разстояние на десетина години, внезапна смърт отнесе града на дилетантите, докато останахме само Шрайка и аз. Ежегодното минаване на поклонението на Шрайка не ме дразнеше много — някакъв далечен керван, който пресичаше пустинята към Гробниците на времето. Понякога няколко фигури се завръщаха, побягнали през яркочервените пясъци към заслона на крепостта Хронос на двадесет километра на югозапад. По-често не се виждаше никой.

Аз наблюдавах от прикритието на града. Косата и брадата ми бяха пораснали и отчасти покриваха дрипите, които носех. Излизах най-вече през нощта, една прокрадваща се из развалините сянка, и от време на време хвърлях поглед към своята осветена кула в палата като Дейвид Хюм, който наднича в своите собствени прозорци и тържествено решава, че не си е вкъщи. Изобщо не преместих хранителния синтезатор от трапезния купол в жилището ми, тъй като предпочитах да се храня в кънтящата тишина под напуканата катедрала — вмирисан Елой, угояващ се за неизбежния Морлок.

Нито веднъж не видях Шрайка. Много нощи, току преди зори, се будех от дрямка при някой внезапен звук — драскането на метал по камък, стърженето на пясъка под нечии нозе, — но макар често да бях сигурен, че съм наблюдаван, нито веднъж не видях наблюдателя. Понякога отивах на кратък излет до Гробниците на времето, особено нощно време, като избягвах тихите объркани течения на антиентропннте приливи, докато се придвижвах през сложно преплетени сенки под крилете на Сфинкса или съзерцавах звездите през изумрудената стена на Нефритената гробница. Именно при завръщането ми от тези нощни скиталчества веднъж заварих в кабинета си неканен тост.

— Впечатляващо, М-М-М-Мартин — рече крал Били тупайки по една от няколкото купчини изписани листа, които лежаха из стаята ми. Седнал в огромния за него стол пред дългата маса, претърпелият провал монарх изглеждаше остарял, по-отпуснат от когато и да било. Беше очевидно, че е прекарал няколко часа в четене. — Н-н-н-наистина ли смятащ, че човечеството з-з-заслужава подобен край? — тихо попита той. Бяха минали десетина години, откакто го бях чувал да заеква.