Дан Симънс - Хиперион

— Не! — сварих да изкрещя аз през стиснатите си челюсти.

Пламъците затанцуваха и замряха. Крал Били пусна пепелта във фонтана и вдигна нова купчина страници, навивайки ги на руло. Сълзи проблеснаха върху издълбаните му страни, осветени от пламъка.

— Ти го и-извика на ж-ж-живот — рече задъхано дребният мъж. — Т-т-трябва да се унищожи.

Помъчих се да стана. Ръцете и краката ми се огъваха като неумело манипулирани крайници на марионетка. Болката беше невероятна. Изкрещях отново и измъченият крясък отекна от мрамора и гранита.

Крал Били вдигна един дебел сноп листа, спря се и зачете от най-горната страница:

Крал Били вдигна лицето си към звездите и предаде прочетената страница на пламъка.

— Не! — изкрещях отново и направих усилие да сгъна краката си. Надигнах се на коляно, опитах да се закрепя с изтръпналата си ръка и паднах на една страна.

Сянката в мантията вдигна голям сноп, който беше прекалено дебел, за да го навие на руло, и се взря в него под мъждивата светлина.

Крал Били щракна запалката си и тази, както и още петдесетина други страници избухнаха в пламъци. Той пусна горящите листове във фонтана и се пресегна да вземе още.

— Моля те! — изкрещях аз и се надигнах, като с мъка напрягах краката си срещу случайните нервни тръпки докато стоях облегнат на каменната пейка. — Моля те.

Третата фигура всъщност не толкова се появи, колкото позволи нейното присъствие да се натрапи на съзнанието ми; сякаш винаги бе стояла там, а ние с крал Били просто бяхме пропуснали да я забележим, докато пламъците не станаха достатъчно ярки. Невероятно висок, четирирък, отлят от хром и хрущяли, Шрайка обърна червения си втренчен поглед към нас.

Крал Били зяпна с уста, отстъпи и след това тръгна напред, за да сложи още песни в огъня. Жар се издигаше над горещия въздух. Ято гълъби излетяха като взрив от задушените от лозници греди на порутения купол със залповия звук от стотици криле.

Аз тръгнах напред с движение, което повече напомняше люлеене, отколкото вървеж. Шрайка не се помръдна, не премести кървавия си поглед.

— Махай се! — изкрещя крал Били, престанал да заеква, с екзалтиран глас, стиснал по един горящ сноп поезия във всяка ръка. — Върни се в ада, от който си дошъл!

Шрайка сякаш наклони глава едва-едва. По ръбестите повърхности блестеше червена светлина.

— Господарю! — извиках аз, макар че тогава не знаех дали на крал Били, или на привидението от ада; не знам това и сега. Изминах, залитайки, последните няколко крачки и и посегнах към ръката на Били.

Него го нямаше там. В един миг старият крал беше на една ръка разстояние от мен, а в следващия беше на десет метра, вдигнат високо над плочите на двора. Пръсти като стоманени шипове пробиха ръцете, гърдите и бедрата му, но той все още продължаваше да се гърчи и моите „Песни“ горяха в юмруците му. Шрайка го държеше като баща, понесъл сина си да го кръщава.

— Унищожи го! — крещеше Били и прикованите му ръце правеха умоляващи движения. — Унищожи го!

Спрях до края на фонтана и се подпрях, треперещ от слабост на ръба. Отначало помислих, че има предвид Шрайка… след това се сетих, че говори за ръкописа… и тогава разбрах, че иска да унищожа и двете. Хиляда и повече страници от поемата лежаха измачкани в пресъхналия фонтан. Вдигнах кофата с керосин.

Шрайка не помръдна, само бавно придърпа крал Били назад към гърдите си с някакво странно, обичливо движение. Били се загърчи и закрещя безмълвно, докато един дълъг стоманен шип се показа през коприната на арлекиновия му костюм непосредствено над гръдната кост. Стоях глупаво там и си мислех за пеперудените колекции, които бях правил като дете. Бавно, машинално залях с керосин разпилените страници.