Дан Симънс - Хиперион

— Свършвай! — рече задъхано крал Били. — Мартин, ако ти е мил Господ!

Вдигнах запалката от мястото, където я бях изпуснал. Шрайка не се помръдна. Кръвта просмукваше черните кръпки по туниката на Били, докато те се сляха с малиненочервените квадрати, които си бяха на нея. Щракнах веднъж античната запалка, втори път, трети път — излязоха само искри. Виждах през сълзи творението на своя живот, което лежеше в прашния фонтан.

Пуснах запалката.

Били изпищя. Чух неясно остриета, които стържат по кост, докато той се извиваше в прегръдката на Шрайка.

— Свършвай с това! — викаше той. — Мартин… о, Господи!

Тогава се обърнах, направих пет бързи крачки и хвърлих до половина пълната кофа с керосин. Пламъци препречиха вече замъгленото ми зрение. Били и невероятното същество, което го държеше, бяха погълнати като два комикса от някоя фарсова холодрама. Видях как Били трепна и запращя, видях как гладката шлифована паст на Шрайка отразява осветеното от метеори небе и как след това догарящата жар от изгоряла хартия във все още стиснатите юмруци на Били възпламени керосина.

Вдигнах ръце, за да предпазя лицето си — твърде късно, брадата и веждите ми пламнаха и се стопиха, — и тръгнах, залитайки, обратно назад, докато не ме спря ръбът на фонтана.

За миг погребалният огън Представляваше съвършена скулптура от пламък, някаква синьо-жълта Пиета с една четириръка мадона, която държи пламтяща фигура на Христос. След това горящата фигура се сгърчи и се изви, все още прикована от стоманени шипове и от двайсетина остри като скалпели дълги нокти, и се чу вик, за който до ден днешен не мога да повярвам, че се е изтръгнал от човешката половина на онази двойка в смъртна прегръдка. Крясъкът ме повали на колене, отекна от всяка частица повърхност в града и подгони гълъбите във вихрена паника. Викът продължи още няколко минути, след като пламтящото видение престана да съществува, без да остави след себе си нито пепел, нито образ в ретината. Измина още минута, преди да осъзная, че крясъкът, който чувах сега, беше мой.

Спадът на напрежението е, разбира се, нишката и състоянието на нещата. Действителният живот рядко предлага прилична развръзка.

Трябваха ми няколко месеца, може би година, за да препиша повредените от керосина страници и да напиша отново изгорелите „Песни“. Сигурно няма да се изненадате, ако научите, че не завърших поемата. Това не зависеше от мен. Музата ми бе отлетяла.

Градът на поетите се разтля в мир. Аз останах още година-две — може би пет, не знам, бях вече съвсем полудял. До ден днешен сведенията от първите поклонници на Шрайка разказват за мършавата фигура, цялата в косми и дрипи и с изпъкнали очи, която ги е изтръгвала от техния гетсимански сън, като крещяла неприлични думи, размахвала юмрук срещу мълчаливите Гробници на времето и предизвиквала страхливеца в тях да се покаже навън.

В крайна сметка лудостта прегоря — макар че въглените винаги ще светят — и аз изминах хиляда и петстотинте километра до цивилизацията с раница, натежала единствено от ръкописа ми, преживявайки от скални змиорки и сняг. Двата и половина века оттогава не си струва да бъдат разказвани, още по-малко — преживявани отново. Пулсенови процедури, за да се поддържа инструментът жив, и чакане. Две дълги студени преспивания при нелегални субфотонни криогенни пътувания; всяко от тях погълнало век или повече, всяко от тях взело своята дан в мозъчни клетки и памет. След това чаках. Все още чакам. Поемата трябва да бъде завършена. Тя ще бъде завършена. В началото бе Словото. Накрая… отвъд честта, отвъд живота, отвъд желанието…

Накрая ще бъде Словото.

„Бенарес“ влезе в Едж малко след пладне на другия ден. Едната от мантите беше умряла във впряга само на двадесет километра разстояние от целта на пътуването им и А. Бетик я бе разпрегнал. Другата бе издържала, докато привързаха шлепа към избелелия кей, след което се катурна в пълно изтощение, изпускайки мехури през двата въздушни отвора. Бетик се разпореди и тази манта да бъде разпрегната, като обясни, че тя има известен шанс да оживее, ако се добере до по-силното течение.

Поклонниците се бяха събудили и наблюдаваха околния пейзаж, който се нижеше покрай тях още отпреди изгрев слънце. Говореха малко и никой не бе намерил какво да каже на Мартин Силенъс. Поетът, изглежда, не беше в настроение… той пиеше вино със закуската си и пееше неприлични песни от изгрев слънце.

Реката се бе разширила през нощта и до сутринта се бе превърнала в широка два километра синьо-сива магистрала, която се врязваше през ниските зелени хълмове на юг от Тревното море. В такава близост до морето нямаше никакви дървета, а кафявите, златни и бежови тонове на гривестите храсти постепенно изсветляваха в яркозеленото на високите два метра северни треви. През цялата сутрин хълмовете се снишаваха все повече и повече, докато накрая се бяха превърнали в ниски ивици тревисти скатове от двете страни на реката. Над хоризонта на североизток беше надвиснала някаква почти невидима сянка и онези от поклонниците, които бяха живели в светове, където има морета, и знаеха, че това е признак за приближаващото се море, трябваше да си напомнят, че единственото море, което беше в близост сега, се състоеше от няколко милиарда акра трева.