Дан Симънс - Хиперион

— Никога ли? — понита той.

— Никога, освен ако не ме надживееш.

— Което възнамерявам да направя — рече кралят. — Докато ти издъхваш в ролята си на пръч в царството на дзивките.

— Това опит за метафора ли е?

— Ни най-малко — рече крал Били. — Просто констатация.

— Аз не съм спирал вниманието си на нито една дзивка от дните на детството ми във фермата — казах. — Обещах на майка ми в една песен, че няма да си позволя да еба овце, без да поискам нейното разрешение.

Докато крал Били ме гледаше скръбно, изпях няколко реда от древната песничка, наречена „Няма никога да има друга дзивка“.

— Мартин — прекъсна ме той, — някой или нещо убива хората ми.

Отместих настрана хартията и писалката си.

— Знам.

— Имам нужда от твоята помощ.

— Как да ти помогна, за Бога? Да не искаш да проследя убиеца като някой детектив от XXВ? Или да се сражавам до смърт на проклетите Райхенбахски водопади, дявол да го вземе?

— Това би било задоволително, Мартин. Но междувременно няколко мнения и съвети биха били достатъчни.

— Мнение първо — откликнах аз, — глупаво е, че си дошъл тук. Мнение второ, глупаво е да стоиш. Съвет алфа/омега: напусни.

Крал Били кимна печално с глава.

— Да напусна този град или изобщо Хиперион?

Свих рамене.

Негово величество стана и отиде до прозореца на малкия ми кабинет. Той имаше изглед оттатък една малка триметрова уличка към тухления зид на автоматичния рециклиращ завод в съседство. Крал Били огледа пейзажа.

— Ти си запознат — рече той — с древната легенда за Шрайка, нали?

— Чувал съм отчасти за нея.

— Местните хора свързват чудовището с Гробниците на времето — рече той.

— Местните хора си мажат коремите с боя за празника на жътвата и пушат необработен тютюн — казах аз.

Крал Били кимна в знак на потвърждение на мъдростта на това, което казах.

— Първият екип на Хегемонията, кацнал тук — продължи той, — се е отнесъл подозрително към този район. Те настроили своите мултиканални записващи устройства и разположили базите си на юг от Брайдъл.

— Слушай — сопнах се аз, — ваше величество… какво искаш? Оправдание за това, че си се прекарал и си построил града тук ли? Оправдан си. Върви и недей да вършиш повече грехове, чадо мое. Сега, ако не възразяваш, ваше величество, адио. Имам да пиша мръсни епиграми. Крал Били не се обърна от прозореца.

— Препоръчваш да евакуираме града ли, Мартин?

Поколебах се само един миг.

— Разбира се.

— А ти? Би ли заминал с останалите?

— Защо да не замина?

Крал Били се обърна и ме погледна в очите.

— Би ли? Не казах нищо. След минута отместих поглед встрани. — Така си и мислех — рече владетелят на планетата. Той хвана пухкавите си ръце зад гърба и отново се вторачи в стената. — Ако бях детектив — продължи, — щях да проявя подозрителност. Най-непродуктивният жител на града започва да пише отново след десет години мълчание, само… колко, Мартин?… два дни след като стават първите убийства. Сега той е изчезнал от обществения живот, в който някога имаше преобладаващо влияние, и прекарва времето си в съчиняване на някаква епическа поема… срамежлив, дори девойките са в безопасност от пръчовската му страст.

Въздъхнах.

— Пръчовска страст, Боже мой?

Крал Били погледна през рамо към мен.

— Добре — казах. — Хвана ме. Признавам си. Аз ги убивах и се къпех в кръвта им. Това ми доставя страхотен литературен афродизиак. Планирал съм още двеста… триста жертви, първокласни… и следващата ми книга ще е готова за публикация.

Крал Били се обърна отново към прозореца.

— Какво има? — попитах го. — Не ми ли вярваш?

— Не.

— Защо?

— Защото — рече крал Били — знам кой е убиецът.

Седяхме в тъмната холовизионна кабина и наблюдавахме как Шрайка убива писателката Сайра Роб и любовника й. Осветлението беше много слабо. Зрялата плът на Сайра сякаш сияеше с бледа фосфоресцентност, докато в мъждивата светлина белите бутове на нейния много по-млад приятел създаваха илюзията, че се носят отделно от останалата част на загорялото му тяло. Тяхното любене наближаваше неистовия върховен момент, когато се случи необяснимото. Вместо заключителните тласъци и внезапната пауза на оргазма младежът сякаш се възнесе нагоре и назад, издигайки се във въздуха, като че ли Сайра го бе изхвърлила по някакъв начин насила от тялото си. Звуковата пътека на дискетата, която до този момент се състоеше от обичайното задъхано дишане, секване на дъха, възгласи на възбуда и наставления, обичайни за подобна дейност, внезапно изпълни холовизионната кабина с писъци — първо от страна на младежа, а след това и на Сайра.