Дан Симънс - Хиперион

— Ще напишете ли още п-п-поезия като „Песни“-те? — Дойдох тук, за да се опитам, ваше величество. — Тогава добре сте дошли — бе рекъл Тъжния крал Били. — Ще живеете в западното крило на п-п-п… крепостта, близо до канцелариите ми и вратата ми ще бъде винаги отворена за вас.

Сега погледнах към затворената врата и към дребния суверен, който — дори и когато се усмихваше — изглеждаше така, сякаш беше готов да се разплаче.

— Хиперион ли? — попитах аз. Той бе споменавал много пъти превърналата се в първобитен свят колония.

— Точно така. Разселническите кораби с андроиди са там от няколко години, М-М-Мартин. Подготвят пътя, така да се каже.

Аз повдигнах вежда. Богатството на крал Били не идше от активите на кралството, а от сериозни инвестиции в икономиката на Мрежата. Независимо от това, ако той е осъществявал тайна реколонизация в продължение на години, разходите сигурно са били зашеметяващи.

— С-с-спомняте ли си защо първите колонисти са нарекли пла-пла-пла… света Хиперион, Мартин?

— Разбира се. Преди Хеджира те са обитавали малко имение на една от луните на Сатурн. Не са можели да преживяват дълго без периодично земно снабдяване, ето защо емигрирали в Необитаемите райони и нарекли намерения свят на тяхната луна.

Крал Били се усмихна тъжно.

— И ти не знаеш защо името е благоприятно за нашето начинание?

Нужни ми бяха десет секунди, за да направя връзката.

— Кийтс — казах аз.

Няколко години преди това към края на една дискусия за същността на поезията крал Били ме бе попитал кой е най-чистият поет, живял някога.

— Най-чистият ли? — бях попитал аз. — Нямате ли предвид най-великия?

— Не, не — рече крал Били, — абсурдно е д-д-да се спори кой е най-великият. Любопитно ми е твоето мнение за това, кой е най-ч-ч-чистият… най-близкият до същността, която описваш ти.

Няколко дни бях размишлявал над въпроса и след това казах своя отговор на крал Били, докато наблюдавахме залязващите слънца от върха на стръмния скат недалеч от палата. Червени и сини сенки се проточваха през янтарната поляна към нас.

— Кийтс — заявих аз.

— Джон Кийтс — уточни Тъжния крал Били. — А-ха — И след това, миг по-късно: — Защо?

И аз му бях разказал онова, което знаех за поета от деветнадесети век на старата Земя; за неговото възпитание, учение и ранна смърт… но най-вече за един живот, посветен почти изцяло на тайнството и красотата на поетичното творчество.

Тогава Били ми изглеждаше заинтригуван; сега сякаш бе изцяло обсебен и като махна с ръка, извика един холомакет, който изпълни почти цялото пространство. Аз се отдръпнах назад, прекрачвайки през хълмове, сгради и пасящи животни, за да имам по-добър изглед.

— Виж Хиперион — прошепна моят покровител. Както ставаше обикновено, когато беше силно вглъбен, крал Били забрави да заеква. Холосът показа поредица от изгледи: речни градове, пристанища, планински кътчета, един град на хълм, пълен с паметници, които подхождаха на странните постройки в една равнина наблизо.

— Гробниците на времето? — попитах аз.

— Точно така. Най-голямата мистерия в познатата вселена.

Аз се намръщих на хиперболата.

— Те са празни, дявол да го вземе — възкликнах аз. — Празни са били и като са ги открили.

— Те са източник на странно антиентронно силово поле, което все още продължава да съществува — рече крал Били. — Едно от малкото явления, като се изключат единичните случаи, което се осмелява да си прави експерименти със самото време.

— Едва ли е кой знае какво — рекох. — Сигурно е било нещо като нанасянето на антикорозионно покритие върху метал. Построени са били да траят дълго, но са празни. И откога се заглавичкваме с технологии?

— Не става дума за технология — въздъхна крал Били, като лицето му се размекна в още по-дълбоки жлебове. — Мистерия. Странността на мястото, нещо толкова необходимо на някой творчески духове. Една съвършена смесица от класическата утопия и езическата мистерия.

Свих рамене, без това да ми направи каквото и да било впечатление.

Тъжния крал Били пропъди холоса.

— Твоята п-п-поезия стана ли по-добра?

Скръстих ръце пред гърдите си и се загледах в кралското нескопосно джудже.

— Не.

— Върна ли се м-м-музата ти?

Не казах нищо. Ако можеше да се убива с поглед, всички щяхме да крещим „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“ преди да е дошла вечерта.

— М-м-много добре — заяви той и показа, че може да изглежда и непоносимо самодоволен освен тъжен. — С-с-стягай си багажа, моето момче. Заминаваме за Хиперион.