Дан Симънс - Хиперион

— Можеш да си завреш „Червеният отмъстител“ в корпоративния си задник, Тирена. Свърших с „Транслайн“ и с тая предъвквана каша, която вие наричате художествена проза.

Изражението върху лицето на Тирена не трепна. Този път зъбите й не бяха на точици — днес те бяха от ръждиво желязо, за да съответстват на шиповете по китките и яката около шията и.

— Мартин, Мартин, Мартин — въздъхна тя, — ти нямаш никаква представа, че с тебе ще бъде свършено, ако не се извиниш, не се стегнеш и не летиш в пътя. Но това може да почака до утре. Защо не се прибереш вкъщи да изтрезнееш и да помислиш над тези неща?

Аз се изсмях.

— По-трезв не бих и могъл да бъда, госпожо. Просто ми трябваше известно време докато осъзная, че не само аз пиша глупости… През тази година в Мрежата няма издадена нито една книга, която да не е пълен боклук. Е, аз напускам кораба.

Тирена стана. За пръв път забелязах, че на имитиращия й брезентова паяжина колан висеше военна смъртоносна палка. Надеждата ми беше, че и тя е моделиерски фалщификат както останалият й костюм.

— Слушай, жалък, бездарен драскач — изсъска тя. — „Транслайн“ те притежава от топките ти нагоре. Ако продължиш да ни създаваш неприятности, ще те принудим да работиш в готско-романската фабрика под името Розмари Титмаус. Сега си върви вкъщи, изтрезней и се хващай за работа над „Умиращата Земя Х“.

Усмихнах се и поклатих отрицателно глава. Тирена едва забележимо присви очи.

— Ти все още ни дължиш близо един милион марки аванс — рече тя. — Достатъчно е да кажем една дума бирниците и ще вземем всичките стаи на къщата ти, с изключение на онзи проклет сал, който използваш като клозет на открито. Можеш да си клечиш на него, докато океаните се напълнят догоре с лайна. Изсмях се за последен път.

— Той е помещение за самостоятелно ползване — казах. — Освен това вчера продадох къщата. Чекът за остатъка по аванса трябва вече да ви е бил препратен. Тирена потупа пластмасовата дръжка на смъртоносната палка.

— Знаеш, че „Транслайн“ притежава авторско право над концепцията на „Умиращата Земя“. Просто ще намерим някой друг да напише книгите. Кимнах.

— Нямам нищо против да го направите. Нещо в гласа на моята бивша редакторка се промени, когато разбра, че говоря сериозно. Някъде, почувствах аз, имаше някакво предимство в нейна полза, ако отанех.

— Слушай — рече тя, — сигурна съм, че можем да оправим тази работа, Мартин. Оня ден казвах на директора, че твоите аванси са твърде малки и че „Транслайн“ трябва да те остави да развиеш нова сюжетна линия.

— Тирена, Тирена, Тирена — въздъхнах аз. — Сбогом.

Телепортирах се на Ренесанс Вектор, а след това на Парсимони, където се натоварих на един вретенен кораб за триседмичното пътуване до Аскуит и претъпканото кралство на Тъжния крал Били.

Кратки бележки за Тъжния крал Били. Негово кралско величество крал Уилям XXIII, суверенен господар на Кралството на Уиндзор в изгнание, е човек, който леко прилича на восъчна свещ, която е била оставена върху гореща печка. Дългата му коса тече на меки струи към превитите рамене, а браздите на челото му се спускат надолу до притоците от бръчки около очите на басет и след това се отправят отново на юг през гънки и смръщени линии към плетеницата от двойни брадички но шията и бузите. Казват, че крал Били напомня на антрополозите за тревожните кукли на необитаемата Киншаса, че кара дзен-гностиците да си припомнят Жалостивия Буда след храмовия пожар на Тай Жин, а историците на средствата за масова информация — да хукнат към своите архиви, за да се ровят за снимки на някакъв древен киноактьор на име Чарлс Лафтън. Нито едно от тези неща не означава нищо за мен; аз гледам крал Били и си мисля за моя отдавна мъртъв учител дон Балтазар след едноседмичен запой.

Репутацията за мрачността на крал Били е преувеличена. Той често се смее; просто неговото нещастие се състои в това, че особеният начин, но който се смее, кара повечето хора да мислят, че ридае.

Човек не може да направи нищо но отношение на физиономията си, но в случая с негово величество цялата му личност сякаш внушава представата за „шут“ или „жертва“. Той се облича, ако това е думата, в нещо, което се доближава до едно непрекъснато състояние на анархия, отхвърляйки вкуса и усета за цвят на своите слуги андроиди, така че в някои дни се разминава едновременно със себе си и със заобикалящата го среда. Външността му не се дължи само на шивачески хаос — крал Уилям се движи в постоянна униформа от домашно облекло, с незатворен цип на панталона, с окъсана и парцалива кадифена мантия, която като магнит привлича боклуците от пода, маншетът на левия му ръкав е два пъти по-дълъг от десния, който пък — на свой ред — изглежда така, сякаш е бил потопен в мармалад.