Дан Симънс - Хиперион

Схващате какво искам да кажа, нали?

Независимо от всичко това Тъжния крал Били притежава проникновен ум и страст към изкуствата и литературата, която няма равна на себе си от времето на истинския Ренесанс на старата Земя.

В известен смисъл крал Били е дебелото дете с вечно залепнало на витрината на сладкарницата лице. Той обича и разбира хубавата музика, но не може да я прави. Познавач на балета и на всички грациозни неща, негово величество е един тутльо, една непрекъсната поредица от падания по задник и комични прояви на тромавост. Страстен читател, безпогрешен критик на поезия и покровител на красноречието, в словесното си изразяване крал Били съчетава заекване със срамежливост, която не му позволява да покаже своите стихотворения или проза на който и да било друг.

Заклет ерген в началото на шестдесетте, крал Били обитава полуразрушен дворец и кралство от три хиляди квадратни километра така, сякаш те са още някой комплект измачкани кралски дрехи. Анекдотите изобилстват: един от прочутите живописци на картини с масло, когото крал Били поддържа, среща негово величество да върви с наведена глава, с ръце, кръстосани на гърба, с единия крак на градинската алея, а с другия в калта, видимо потънал в мисли. Художникът поздравява своя покровител. Тъжния крал Били вдига поглед, примигва с очи, оглежда се наоколо, сякаш се пробужда от дълга дрямка. „Извинявайте — казва негово величество на озадачения художник, — н-н-но бихте ли ми казали, ак-к-ко обичате: към палата ли бях тръгнал, или идвам от п-п-палата?“ „Към палата, ваше величество“ — отвръща художникът. „А, д-д-добре — въздъхва кралят, — значи съм обядвал.“

Генерал Хорас Гленън-Хайт беше започнал своето въстание и необитаемият свят Аскуит лежеше непосредствено на пътя на неговия завоевателен поход. Аскуит не беше обезпокоен — Хегемонията бе предложила един флот на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос като щит, — но кралският повелител на Кралство Монако в изгнание изглеждаше по-размекнат от всякога, когато ме повика в палата.

— Мартин — рече негово величество, — ч-ч-чувал ли си за б-б-битката за Фомалхоут?

— Да — отвърнах. — Мисля, че няма защо да се безпокоите. Фомалхоут е точно такова място, към каквото се е стремил Гленън-Хайт: малко, с не повече от няколко хиляди колонисти, богато на минерали и с време-дълг най-малко — колко беше? — двадесет стандартни месеца от Мрежата.

— Двадесет и три — рече Тъжния крал Били. — Значи н-н-не смяташ, че с-с-сме з-з-застрашени?

— Ъ-ъ — отвърнах. — При само три седмици реалнотранзитно време и време-дълг по-малко от година Хегемонията може винаги да докара тук войски от Мрежата по-бързо, отколкото генералът — Фомалхоут.

— Може би — замислено рече крал Били, като понечи да се облегне на един глобус, но след това подскочи и се изправи, тъй като глобусът щеше да се обърне под тежестта му. — Но независимо от това аз реших да започнем наш собствен скромен Хеджир.

Примигнах изненадан. Били от близо две години говореше за преместването на кралството в изгнание, но изобщо не бях допускал, че ще го направи.

— Кос-кос кос… корабите са готови на Парвати — каза той. — Аскуит даде съгласие да дос-дос-дос… да осигури транспорта, от който се нуждаем за пътуването към Мрежата.

— А палатът? — попитах аз. — Библиотеката? Стопанствата и градините?

— Дарени, естествено — рече крал Били, — но съдържанието на библиотеката ще замине с нас.

Седнах на страничната облегалка на дивана от конски косъм и се почесах но бузата. През десетте години, които бях прекарал в кралството, бях израснал от поданик и учител на Били в негов довереник и приятел, но никога не бях претендирал, че разбирам тази рошава загадка. При пристигането ми той незабавно ме бе удостоил с аудиенция.

— Ж-ж-желаете ли д-д-да се присъедините към останалите т-т-талантливи хора в нашата малка колония? — ме бе попитал той.

— Да, ваше величество.

— А щ-щ-ще пишете ли о-о-още книги като „У-у-умиращата Земя“?

— Не, ако бих могъл да не го правя, ваше величество.

— Аз я п-п-прочетох, да ви кажа — бе казал дребният човечец. — Беше м-м-много интересна.

— Изключително любезен сте, сир.

— Г-г-г-глупости, господин Силенъс. Б-б-беше интересна, защото някой очевидно беше изхвърлил нежелателните места от нея и бе оставил вътре всички лоши части.

Аз се бях усмихнал, изненадан от внезапното откритие, че започвах да харесвам Тъжния крал Били.

— Н-н-но „Песни“-те — бе въздъхнал той, — т-т-това беше книга. Вероятно най-хубавият том със с-с-с… поезия, публикуван в Мрежата през последните два века. Как сте успели да я прокарате край полицията на посредствеността, никога няма да разбера. Поръчах двадесет хиляди екземпляра за к-к-кралството. Бях навел леко глава, загубил дар слово за пръв път от времето след мозъчния удар две десетилетия преди това.