Дан Симънс - Хиперион

— Добре — свих се отново в креслото. — Какво ще правим сега?

Навън светкавици с размера на древните автостради на старата Земя танцуваха между отделните шпилове и кулите от облаци. Тирена се надигна от писалището си и отиде до края на застлания с килим кръг. Телесното й поле трептеше като заредено с електричество масло върху вода.

— Сега — каза тя, — ти решавай дали искаш да бъдеш писател, или най-големият тъпанар в Мрежата на световете.

— Какво?

— Чу ме — Тирена се обърна и се усмихна. Зъбите й се бяха превърнали в златни точици. — Договорът ни позволява да си възстановим аванса по какъвто можем начин. Прекратяването на активите ти в Интербанк, връщането на златните монети, които си скрил на Хоумфрий, и продажбата на онзи отвратителен телепортален дом ще са горе-долу достатъчни за това. И тогава можеш да отидеш и да се присъединиш към останалите творци — дилетанти, неудачници и умопобъркани, които Тъжния Крал Били събира на не знам си кой Необитаем свят, където живее той.

Гледах със зяпнала уста.

— Или пък — рече тя и се усмихна с канибалската си усмивка — можем просто да забравим този временен неуспех и да седнеш да работиш над следващата си книга.

Моята следваща книга се появи пет стандартни месеца по-късно. „Умиращата Земя II“ започваше оттам, където свършваше „Умиращата Земя“, този път в обикновена проза, като дължината на изреченията и съдържанието на главите бяха грижливо направлявани от невро-био-контролирани отзиви от една опитна група от 638 средни читатели на хардфакс. Книгата беше във формата на роман, достатъчно кратка, за да не уплаши потенциалния купувач на касовите щандове в магазините на Фуд Март, а корицата представляваше двадесетсекунден взаимодействащ холос, на който високият мургав странник — Амалфи Шварц, предполагам, макар че Амалфи бе дребен и бледолик и носеше коригиращи лещи — разкъсва бодито на съпротивяващата се жена чак до линията на гръдните й зърна, преди протестиращата блондинка да се обърне към зрителя и да изкрещи за помощ е останал без дъх шепот, осигурен от порнохолозвездата Лийда Суон.

От „Умиращата Земя II“ се продадоха деветнайсет милиона екземпляра.

— Не е зле — каза Тирена. — Нужно е известно време, за да се спечели публика.

— От първата „Умираща Земя“ се продадоха три милиарда екземпляра — напомних аз.

— „Пътят на пилигрима“ — рече тя. — „Mein Kampf“. Веднъж на сто години. Може би и по-рядко.

— Но от нея се продадоха три милиарда…

— Виж какво — прекъсна ме Тирена. — През двадесети век на старата Земя една верига от заведения за бързо хранене взела месо от умрели крави, изпържила го в мазнина, добавила канцерогенни вещества, увила го в пенопласт на петролна основа и продала деветстотин милиарда бройки. Човеци. Върви, че ги разбери.

„Умиращата Земя III“ въведе героите Уинона, избягалата млада робиня, която се издига до господарка на своя собствена плантация за фиброппастмаса (нищо, че на старата Земя никога не се е отглеждала фибропластмаса), Артуро Редгрейв, стремителния блокадоразбивач (каква блокада?) и Спери Невинния, деветгодишния телепат, който умира от неуточнена болест. Невинния оживя до „Умиращата Земя IX“ и в деня, в който „Транслайн“ ми разрешиха да убия тази фъшкия, излязох да го отпразнувам с шестдневен запой на двадесет свята. Събудих се в белодробна система на Небесна врата, покрит с бълвоч и дихателна маска и изпитвайки най-голямото главоболие в Мрежата и увереността, че скоро ще трябва да започна работа над Х том от „Хрониките на умиращата Земя“.

Не е трудно да пишеш халтура. От „Умираща Земя II“ до „Умираща Земя IX“ сравнително безболезнено бяха изминали шест стандартни години. Проучванията ми бяха посредствени, сюжетите — шаблонни, героите — измислени, прозата — изкуствена, а свободното ми време си беше мое собствено. Пътувах. Жених се още два пъти; всяка от съпругите ми ме остави без каквито и да било силни чувства, но отнасяйки значителна част от хонорарите ми от поредната „Умираща Земя“. Изследвах религиите и сериозното пиене и открих в последното повече надежда за дълготрайна утеха.

Запазих дома си, като добавих още шест стаи на пет свята и го напълних с изящно изкуство. Забавлявах се. Сред познатите ми имаше писатели, но през всички епохи ние сме били склонни да не се доверяваме помежду си и да злословим един за друг, като тайно отхвърляме чуждите успехи и откриваме недостатъци в тяхното творчество. Всеки от нас знаеше в душата си, че той или тя е истински художник на словото, който просто случайно е станал комерсиален; останалите бяха халтурчици.