Дан Симънс - Падането на Хиперион

Вътре беше по-добре. Дюре усещаше настъпването и оттеглянето на приливите на времето точно пред входа на гробницата, но в дъното на пещерата, където светлинни глобуси разкриваха със студената си светлина сложни врязвания по стените, беше почти нормално. Свещеникът падна до Сол Уайнтрауб и остави куба на Мьобиус до безмълвния, но отворил очи Хет Мастийн.

— Свести се точно, когато ти приближи насам — прошепна Сол. Очичките на бебето бяха широко отворени и много тъмни на бледата светлина. Консулът се отпусна до храмера.

— Защо ни трябва кубът? Мастийн, защо ни е?

Погледът на Хет Мастийн не трепна, мъжът не мигна.

— Наш съюзник — прошепна той. — Наш единствен съюзник срещу Господаря на болката. — Сричките бяха произнесени с характерния диалект на храмерския свят.

— По какъв начин ни е съюзник? — попита Сол и сграбчи с две ръце робата на мъжа. — Как да го използваме? Кога?

Погледът на храмера беше насочен към нещо в неопределената далечина.

— Ние се надпреварвахме за честта — дрезгаво прошепна той. — Истинският глас на Sequia Semprevirens пръв се свърза с киборга на възстановената личност на Кийтс… но честта на светлината на Муира се падна на мен. Именно „Игдразил“, моят „Игдразил“ беше принесен в жертва за изкупление на греховете ни спрямо Муира. — Храмерът затвори очи. Леката усмивка изглеждаше нелепа на суровото му лице.

Консулът погледна към Дюре и Сол.

— Това звучи по-скоро като терминология на култа към Шрайка, отколкото като храмерски догми.

— Навярно е и двете неща едновременно — прошепна Дюре. — В историята на теологията е имало и по-странни съюзявания.

Сол докосна с длан челото на храмера. Високият мъж гореше от треска. Ученият прерови единствения им медицински пакет, в търсене на болкоуспокоително или маншет за треска. Когато намери, той се поколеба.

— Не зная дали храмерите са в стандартните медицински норми. Не искам да го убие някаква алергия.

Консулът взе маншета и го долепи до слабата ръка на храмера.

— В нормите са. — Той се наведе по-близо. — Мастийн, какво стана на вятърната гемия? Очите на храмера се отвориха, но останаха нефокусирани.

— На вятърната гемия ли?

— Не разбирам — прошепна отец Дюре. Сол го отведе настрани.

— Мастийн така и не разказа историята си — прошепна той. — Изчезна през първата нощ на вятърната гемия. Остана кръв — много кръв, — както и багажът му, и кубът на Мьобиус. Но Мастийн го нямаше.

— Какво стана на вятърната гемия? — отново прошепна консулът. Той леко разтърси храмера, за да привлече вниманието му. — Помисли, Истински глас на дървото Хет Мастийн!

Лицето на високия мъж се промени, очите му се фокусираха, смътно азиатските черти изпъкнаха в познатите, сурови бръчки.

— Освободих стихията от затвора му…

— Ерга — прошепна на объркания свещеник Сол.

— …и го обвързах с мисловната наука, която усвоих във Високите клони. Но тогава, без предупреждение, ни нападна Господаря на болката.

— Шрайка — прошепна Сол, по-скоро на себе си, отколкото на свещеника.

— Твоята кръв ли беше останала там? — попита храмера консулът.

— Кръв ли? — Мастийн придърпа качулката надолу, за да скрие объркването си. — Не, не беше моята кръв. Господаря на болката държеше… жрец… в ръцете си. Мъжът се съпротивляваше. Опитваше се да избегне шиповете на изкуплението…

— Ами ерга? — настоя консулът. — Стихията. Ти какво очакваше да направи за теб? Да те защити от Шрайка ли?

Храмерът се намръщи и повдигна трепереща ръка към веждите си.

— Той… не беше готов. Аз не бях готов. Върнах го в затвора му. Господаря на болката ме докосна по рамото. Бях… доволен… че моето изкупление ще е в часа на жертвата на дърволета ми.

Сол се наведе по-близо до Дюре.

— Дърволетът „Игдразил“ беше унищожен в орбита същата вечер — прошепна той. Хет Мастийн затвори очи.

— Уморен — с отслабващ глас прошепна той. Консулът отново го разтърси.

— Как стигна дотук? Мастийн, как стигна дотук от Тревното море?

— Свестих се сред Гробниците — прошепна храмерът, без да отваря очи. — Свестих се сред Гробниците. Уморен. Трябва да поспя.

— Остави го да си почине — каза отец Дюре. Консулът кимна и отпусна мъжа на земята.

— Това е пълна безсмислица — прошепна Сол, докато тримата мъже и бебето седяха на бледата светлина и усещаха как приливите на времето прииждат и отстъпват навън.

— Губим един поклонник, печелим друг — промърмори консулът. — Сякаш се играе някаква странна игра.