Дан Симънс - Падането на Хиперион

Консулът уморено потърка бузите си.

— Не ми харесва идеята да пресичам планините нощем, но така можем да спестим време. Ще тръгна веднага, щом си събера някои неща.

Сол кимна и погледна към входа на долината.

— Иска ми се Брон да можеше да ни каже къде е отишъл Силенъс.

— Ще гледам за него, като излетя — обеща консулът. Той вдигна очи към звездите. — Смятай трийсет и шест часа полет до Кийтс. Няколко часа, докато освободя кораба. Би трябвало да се върна след два стандартни дни.

Сол кимна, като люлееше детето. Умореното му, но отзивчиво изражение не скриваше съмненията му. Той сложи ръка на рамото на консула.

— Добре е да опитаме, приятелю. Хайде, ела да поговорим с отец Дюре и ако другият ни пътешественик се е събудил, да хапнем заедно. Изглежда, че Брон е донесл достатъчно провизии, за да си направим последно пиршество.

Когато Брон Ламиа беше дете, баща й — сенатор, а домът им — разположен на няколко свята, макар и за кратко, от Лусус до гористите чудеса на Административножилищния комплекс на Тау Сети Сентър, тя бе гледала древния, плоскообразен анимационен филм на Уолт Дисни „Питър Пан“. След прожекцията, момичето беше прочело книгата и двете едновременно бяха завладели сърцето му.

В продължение на месеци петгодишното според стандартното време момиче бе чакало Питър Пан да пристигне някоя нощ и да я отведе. Беше оставяла знаци, посочващи пътя към спалнята й под покритата с шинди капандура. Беше напускала дома си, докато родителите й спяха и бе лежала върху меката трева на моравите в Еленовия парк, загледана в млечносивото небе на ТС2, мечтаейки за момчето от Царството на мечтите, което някоя нощ щеше да я отведе със себе си на втората звезда отдясно, чак до сутринта. Тя щеше да бъде негова спътница, майка на изчезналите му момчета, отмъстителка на злия Хук и най-вече, новата Уенди на Питър… новото приятелче на детето, което никога нямаше да порасне.

И сега, двайсет години по-късно, Питър най-сетне беше дошъл за нея.

Ламиа не изпита болка, а само внезапен вледеняващ пристъп на изместване, когато стоманеният нокът на Шрайка проникна в невралния шунт зад ухото й. После вече не беше там и летеше.

Вече бе влизала през инфоравнината в инфосферата. Само преди седмици нейно време, Брон беше пътувала в матрицата на Техноцентъра с любимия си киберманиак, наивния Биби Сърбринджър, за да помогне на Джони да открадне обратно възстановената личност на киборга си. Бяха проникнали в периферията и откраднаха личността, но им бе попречил алармен сигнал и Биби беше загинал. На Ламиа никак не й се искаше отново да влиза в инфосферата. Но сега беше там.

Изживяването не приличаше на нищо от това, което бе изпитвала с проводниците или възлите на инфотерма си. Беше като цялостна симулация — сякаш бе в пълноцветна холограма с обгръщащ я стереозвук. Беше като да е там.

Питър най-сетне бе дошъл да я отведе.

Ламиа се издигна над кривата на планетния лимб на Хиперион и видя елементарните канали на микровълнов инфопоток и теснолъчева комуникационна връзка, които минаваха за ембрионна инфосфера там. Не спря да проникне в нея, защото следваше оранжевата нишка в небето към истинските булеварди и магистрали на инфоравнината.

Космосът на Хиперион беше пълен с ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ и рояци на прокудените, донесли със себе си сложните гънки и решетки на инфосферата. Ламиа виждаше с нови очи хилядите равнища на инфопоток на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, развълнуван зелен океан от информация, пронизан от червените вени на секретни канали и въртящите се лилави сфери с яхналите ги черни фаги, които представляваха ИИ-ти на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Този псевдопод на огромната мегаинфосфера на Мрежата изтичаше от нормалното пространство през черните тунели на корабните телепортатори, по разширяващите се фронтове на вълните на застъпващите ги мигновени вълнения, които Ламиа разпозна като избухвания от десетки векторни предаватели.

Тя спря, внезапно изпитала неувереност къде да отиде, по кой булевард да поеме. Сякаш бе летяла и несигурността й беше застрашила магията — заплашвайки да я захвърли на земята на толкова много километри отдолу.

Тогава Питър пое ръката й и я понесе нагоре.

— Джони!

— Здравей, Брон.

Образът на собственото й тяло се появи в същата секунда, в която тя видя и почувства неговия. Беше Джони, такъв, какъвто го бе видяла за последен път — нейният клиент и любим — Джони с остри скули, кафяви очи, плътен нос и здрава челюст. Кафеникаво-червените му къдри все още падаха върху яката му и лицето му си беше изпълнено с решителна енергия. Усмивката му все още я караше да се разтапя вътрешно.