Дан Симънс - Падането на Хиперион

Консулът запълзя обратно по пътя, по който беше дошъл.

Бяха открили Хет Мастийн по залез слънце, само минути преди да удари бурята на времето. Храмерът беше залитал, когато консулът, Сол и Дюре го бяха видели за пръв път и докато стигнат до него, вече бе паднал на земята в безсъзнание.

— Да го пренесем при Сфинкса — предложи Сол. В този миг, сякаш под диригентската палка на залязващото слънце, върху тях се стовариха приливите на времето като вълна от гадене и deja vu. И тримата мъже паднаха на колене. Рахил се събуди и заплака със силата на ужасено новородено.

— Тръгваме към входа на долината — задъхано каза консулът, като се изправи, преметнал на рамо Хет Мастийн. — Трябва… да се измъкнем… от долината…

Тримата мъже се насочиха към началото на долината покрай първата гробница. Сфинкса, но приливите на времето се усилиха и започнаха да ги отблъскват като ужасен зашеметяващ вятър. Още трийсет метра нататък и те вече не можеха да се изкачват. Паднаха на ръце и колене, а Хет Мастийн се затъркаля по утъпканата пътека. Рахил беше престанала да плаче и неспокойно се гърчеше.

— Назад — прошепна Пол Дюре. — Назад в долината. Беше… по-добре… там долу.

Те се върнаха по стъпките си, залитайки по пътеката като трима пияници, всеки от които носи прекалено ценен товар, за да го изпусне. Отдъхнаха си за миг под Сфинкса, опрели гърбове в един камък. Като че ли самата материя на пространството и времето се местеше и извиваше около тях. Сякаш светът беше знаме и някой го бе развял с яростен замах. Действителността като че ли се развълнува и нагъна, после отскочи далеч настрани и отново се нагъна като хребет на вълна над тях. Консулът остави храмера да лежи до скалата и падна, задъхан на четири крака, панически вкопчил пръсти в земята.

— Кубът на Мьобиус — обади се храмерът и се размърда, все още със затворени очи. — Трябва да вземем куба на Мьобиус.

— По дяволите — успя да промълви консулът. Той грубо разтърси Хет Мастийн. — Защо ни е? Мастийн, защо ни трябва? — Главата на храмера тромаво се клатеше назаднапред. Отново бе изпаднал в безсъзнание.

— Аз ще го донеса — надигна се Дюре. Свещеникът изглеждаше стар и болен, лицето и устните му бяха бледи.

Консулът кимна, преметна Хет Мастийн през рамо, помогна на Сол да се изправи на крака и със залитане тръгна надолу по долината, усещайки как приливите на антиентропните полета отслабват с отдалечаването от Сфинкса.

Отец Дюре се изкачи по пътеката, а после и по дългото стълбище, залитна към входа на Сфинкса и се вкопчи в грубите камъни, както би се вкопчил моряк, паднал в бурно море, в хвърленото му въже. Сфинкса като че ли се разклати над него, първо трийсет градуса на едната страна, после петдесет — на другата. Дюре знаеше, че това се дължи единствено на изкривяването на възприятията му поради приливите на времето, но беше достатъчно, за да го накара да коленичи и да повърне.

Приливите спряха за миг, като яростен прибой, отдъхващ си между ужасните вълни и Дюре се изправи на крака, избърса уста с опакото на дланта си и влезе в тъмната гробница.

Не беше взел фенерче. Със залитане, той напипваше пътя по коридора, ужасен от въображението си, че докосва нещо гладко и студено в мрака или че попада в стаята, където се бе преродил и открива там собствения си труп, все още разложен в гроба. Дюре изкрещя, но викът му се загуби в ураганния рев на собствения му пулс, когато приливите на времето отново се стовариха с предишната сила.

Стаята, в която бяха преспали, бе тъмна, с онзи ужасен мрак, който означава пълна липса на светлина, но очите на Дюре привикнаха и той разбра, че самият куб на Мьобиус леко свети с премигващи датчици.

Той влезе в разхвърляното помещение и грабна куба, вдигайки тежкия предмет с внезапен прилив на адреналин. В обобщаващите записи на консула се споменаваше за него — за тайнствения багаж на Мастийн по време на поклонничеството — както и за факта, че според тях в него имало ерг, едно от чуждопланетните създания със силови полета, използвани за двигатели на храмерските дърволети. Дюре нямаше представа защо ергът беше важен сега, но притисна кутията до гърдите си и се запрепъва обратно по коридора, излезе навън, спусна се по стълбите и навлезе по-дълбоко в долината.

— Насам! — извика консулът от първата Пещерна гробница в подножието на скалната стена. — Тук е по-добре.

Дюре се заклатушка нагоре по пътеката, като едва не изпусна куба в объркването си, внезапно почувствал, че енергията му се изчерпва. Консулът му помогна да мине последните трийсет крачки до пещерата.