Дан Симънс - Падането на Хиперион

Консулът се приближи.

— Какво е това? — Той протегна ръка и докосна сребристия кабел, а после я отдръпна рязко като Сол. — Боже мой, то е топло.

— Като живо е — съгласи се ученият. Той беше разтрил дланите на Брон и сега леко пляскаше бузите й’в опит да я събуди. Тя не помръдваше. Сол се обърна и проследи кабела с фенерчето дотам, където изчезваше от поглед по коридора на Сфинкса. — Не мисля, че е нещо, което доброволно си е прикачила.

— Шрайка — рече консулът. Той се наведе по-близо, за да активира биомониторните датчици на инфотерма на китката на Брон. — Всичко е нормално, освен мозъчните вълни. Сол.

— Какво казват те?

— Че е мъртва. Поне, че мозъкът е мъртъв. Няма никакви висши функции. Сол въздъхна и се залюля назад на пети.

— Трябва да видим докъде води този кабел.

— Не можем ли просто да го откачим от шунтовия щекер?

— Виж — каза Сол и насочи светлината към тила на Брон, като отметна настрани тъмните й къдрици. Невралният шунт, обикновено пластотелесен диск с диаметър няколко милиметра и с десетмикрометров щекер, като че ли се стопяваше… плътта се издигаше в червена подутина, за да се свърже с микропроводниците на металния кабел.

— За да го махнем, ще ни трябва хирург — прошепна консулът. Той докосна възпалената наглед плът. Брон не помръдна. Консулът отмести лъча на фенерчето и се изправи. — Ти остани с нея. Аз ще тръгна вътре по кабела.

— Използвай комуникационните канали — предложи Сол, макар да знаеше колко безполезни са те при надигането и спадането на приливите на времето.

Консулът кимна и бързо тръгна напред, преди страхът да го накара да се поколебае.

Хромираният кабел се извиваше надолу по главния коридор и изчезваше от поглед зад стаята, в която поклонниците бяха спали предишната нощ. Консулът хвърли поглед в помещението, като освети с фенерчето одеялата и раниците, оставени от тях в бързината.

Той проследи кабела около завоя на коридора, през централния портал, където коридорът се разделяше на три по-тесни прохода, нагоре по рампата и после отново надясно по тесния проход, който бяха нарекли „Магистрала на крал Тът“ по време на предишните си претърсвания. Продължи надолу по рампата, по един нисък тунел, в който трябваше да пълзи внимателно на ръце и колене, за да не докосва топлото като плът пипало, нагоре по толкова стръмен наклон, че трябваше да се катери като в комин, надолу по по-широк коридор, който не помнеше и чиито каменни стени се стесняваха към таван, през който се процеждаха капки влага, и сетне стръмно надолу, като забавяше спускането си единствено с цената на разранените си длани и колене, изпълзявайки накрая по проход, по-дълъг от самия Сфинкс. Консулът беше изгубил всякаква ориентация и разчиташе кабелът да го изведе обратно, когато дойдеше време.

— Сол — накрая извика той, без да вярва нито за миг, че може да бъде чут през камъка и приливите на времето.

— Тук съм — прозвуча като съвсем слаб шепот гласът на учения.

— Адски навътре съм — прошепна консулът в инфотерма си. — По коридор, който не помня да сме виждали преди. Изглежда много дълбок.

— Намери ли къде свършва кабелът?

— Да — тихо отвърна дипломатът и седна, за да избърше потта от лицето си с носна кърпичка.

— Възел ли е? — попита Сол, говорейки за едно от безбройните разклонения, в които гражданите на Мрежата можеха да се включат в инфосферата.

— Не. Нещото като че ли се влива направо в каменния под. Коридорът също свършва тук. Опитах се да помръдна кабела, но връзката е подобна на мястото, където невралният шунт се слива с черепа на Брон. Прилича просто на част от камъка.

— Хайде, излизай — долетя гласът на Сол над стърженето на статичното електричество. — Ще опитаме да го отрежем от нея.

Във влагата и мрака на тунела, консулът за пръв път в живота си изпита истинска клаустрофобия. Откри, че му е трудно да диша. Беше сигурен, че в мрака зад него има нещо, което препречва притока на въздух и единствения път за отстъпление. Ударите на сърцето му почти се чуваха в тесния и нисък коридор.

Той започна да диша бавно, отново избърса лицето си и се опита да заглуши паниката.

— Това може да я убие — между бавните си вдишвания каза консулът.

Никакъв отговор. Възрастният мъж отново извика, но нещо беше прекъснало тънката им връзка.

— Излизам — съобщи той в беззвучния уред, обърна се кръгом и освети ниския тунел с фенерчето. „Дали кабелът-пипало беше потрепнал, или това бе само илюзия на светлината?“