Дан Симънс - Падането на Хиперион

Джони! Тогава тя го прегърна и почувства прегръдката, почувства силните му ръце върху гърба си, докато се носеха високо над всичко, почувства гърдите си, притиснати до гръдта му, докато той отвръщаше на прегръдката й с изненадваща сила за ниския му ръст. Целунаха се и нямаше съмнение, че това ставаше в действителност.

Ламиа се носеше на една ръка разстояние от него, с ръце върху раменете му. Лицата и на двама им бяха осветени от зелено-лилавия блясък на огромния инфосферен океан над тях.

— Действително ли е това? — Тя чу собствения си глас и диалект във въпроса, макар да знаеше, че само си го е помислила.

— Да. Толкова действително, колкото може да е която и да било част от инфоравнинната матрица. Ние сме на ръба на мегасферата в космоса на Хиперион. — В гласа му все още се усещаше онзи едва доловим акцент, който тя намираше за толкова омаен и влудяващ.

— Какво стана? — С думите, тя му предаваше образите на появата на Шрайка, на внезапното, ужасно проникване на острия му пръст.

— Да — помисли Джони, като я прегърна по-силно. — Някак си ме е освободил от Шрьоновата уредба и ни е включил директно в инфосферата.

— Мъртва ли съм, Джони?

Лицето на Джони Кийтс се усмихна надолу към нея. Той леко я разтърси, нежно я целуна и я завъртя така, че двамата да могат да виждат гледката над и под тях.

— Не, не си мъртва, Брон, макар че може да си прикачена към някаква странна животоподдържаща система, докато инфоравнинният ти аналог се скита тук с мен.

— Ти мъртъв ли си?

Той отново й се усмихна.

— Вече не, макар че животът в Шрьонова уредба изобщо не е толкова лош. Това е като да сънуваш нечии сънища.

— Аз те сънувах. Джони кимна.

— Мисля, че това не бях аз. Сънувах същите сънища… разговори с Мейна Гладстоун, правителствени съвети на Хегемонията…

— Да!

Той стисна ръката й.

— Подозирам, че са реактивирали друг киборг на Кийтс. Някак си бяхме в състояние да се свързваме през всичките тези светлинни години.

— Друг киборг ли? Как? Ти унищожи матрицата на Техноцентъра, освободи личността…

Любимият й сви рамене. Носеше надиплена риза и копринена жилетка в стил, който не беше виждала никога досега. Потокът от данни по булевардите над тях обагри и двама им с трепкаща неонова светлина, когато полетяха натам.

— Подозирах, че имат повече подсигуровки, отколкото заедно с Биби успяхме да намерим по време на онова толкова плитко проникване в периферията на Техноцентъра. Това няма значение, Брон. Ако има друго копие, тогава той съм аз, а не вярвам, че той може да е враг. Хайде, ела да поразгледаме.

Ламиа се дръпна за миг, когато той я притегли нагоре.

— Какво да разгледаме?

— Това е нашият шанс да разберем какво става, Брон. Шанс да се доберем до дъното на много мистерии.

Тя усети нетипичната боязън в собствения си глас/мисъл.

— Не съм сигурна, че ми се иска, Джони. Той се завъртя, за да я погледне.

— Това ли е детективът, когото познавах? Какво е станало с жената, която не можеше да устоява на тайни?

— Тя преживя някои тежки моменти, Джони. Можах да се обърна назад и да разбера, че детективската ми професия е — в голямата си част — реакция към самоубийството на баща ми. Все още се опитвам да разнищя подробностите около смъртта му. Междувременно в действителния живот бяха наранени много хора. Включително и ти, мили мой.

— Разнищи ли ги?

— Какво?

— Подробностите около смъртта на баща ти? Ламиа се намръщи към течната маса на инфосферата, която се отдръпваше и прииждаше над тях.

— Там горе чакат много отговори, Брон. Ако имаш смелостта да отидеш да ги погледнеш. Тя отново хвана ръката му.

— Можем да загинем там.

— Да.

Ламиа спря и погледна надолу към Хиперион. Светът беше тъмна крива с няколко изолирани джоба инфопоток, които блестяха като лагерни огньове в нощта. Огромният океан над тях кипеше и пулсираше от светлина и инфопоточен шум — и Брон разбра, че това е най-малкото продължение на мегасферата. Тя разбра… тя почувства… че преродените им инфоравнинни аналози сега могат да посетят места, за които никой киберманиак не беше и мечтал.

Брон знаеше, че заедно с Джони може да проникне в мегасферата и Техноцентъра до дълбини, до които никога не бе достигал човек. И се страхуваше.

Но най-сетне беше с Питър Пан. И царството на мечтите я зовеше.

— Добре, Джони. Какво чакаме?

Те се издигнаха към мегасферата.

Полковник Федман Касад последва Монита през портала и се оказа в огромна лунна равнина, където ужасно трънено дърво се издигаше на пет километра в кървавочервено небе. Човешки фигури се гърчеха по многобройните клони и шипове: ясно се виждаше, че по-близките са хора и страдат от болка, а по-далечните бяха смалени от разстоянието и напомняха бледи гроздове.