Дан Симънс - Падането на Хиперион

Втори Шрайк се появяваше от гробницата, наречена Сфинкса. По-нататък в долината един Шрайк излизаше от входа на Нефритената гробница. Дрезгава светлина проблясна по шипове и бръсначни жици, когато друг изплува от Обелиска, на половин клик разстояние.

Касад не им обърна внимание и се насочи към дървото и неговия пазител.

Сто Шрайка стояха между него и дървото. Той премига и още сто се появиха от лявата му страна. Погледна зад себе си и легион Шрайкове стояха безстрастно като скулптури по студените дюни и стопените камъни на пустинята.

Касад удари с юмрук по коляното си.

— По дяволите!

Монита се приближи до него и ръцете им се докоснаха. Пластокостюмите се сляха и той усети топлата плът на рамото й до своето. Тя застана бедро до бедро до него.

— Обичам те, Касад.

Той погледна съвършените линии на лицето й, не обърна внимание на бушуващите отражения и багри по него и се опита да си спомни първия път, когато я беше срещнал в гората до Азенкур. Помнеше сепващите й зелени очи и къса, кестенява коса. Пълната й долна устна и вкуса на сълзи, когато случайно я беше ухапал.

Той вдигна ръка и докосна страната й, усети топлината на кожата под пластокостюма.

— Ако ме обичаш — прати към нея той, — остани тук.

Тогава полковник Федман Касад се обърна и издаде вик, който можеше да чуе единствено той в лунната тишина — отчасти бунтовен крясък от далечното човешко минало, отчасти кадетски поздрав, отчасти каратистки вик и отчасти чисто предизвикателство. Затича се по дюните към тръненото дърво и към Шрайка, точно пред него.

Сега по хълмовете и в долината имаше хиляди Шрайкове. Ноктите им щракнаха едновременно, светлината блестеше по десетки хиляди остри като скалпели шипове и тръни.

Касад не обърна внимание на другите и се затича към Шрайка, който мислеше, че е видял първи. Над нещото се гърчеха в самотата на болката си човешки фигури.

Шрайка, към който тичаше, разтвори ръце, сякаш за прегръдка. Извити остриета като че ли щръкваха от скрити ножници по китките, ставите и гърдите му.

Касад изкрещя и ликвидира оставащото разстояние.

— Не би трябвало да отивам — каза консулът. Заедно със Сол пренасяха отново изпадналият в безсъзнание Хет Мастийн от Пещерната гробница до Сфинкса, докато отец Дюре наглеждаше Брон Ламиа. Беше почти полунощ и долината блестеше от отразената светлина на Гробниците. Крилете на Сфинкса разрязваха дъги от малкото небе, което виждаха между скалните стени. Брон лежеше неподвижна, а отвратителният кабел се извиваше в мрака на гробницата. Сол докосна рамото на консула.

— Вече го обсъждахме. Трябва да отидеш. Консулът поклати глава и разсеяно поглади хокинговото килимче.

— Може и да е в състояние да носи двама. Ти и Дюре бихте могли да стигнете дотам, където е завързан „Бенарес“.

Сол държеше малката главичка на дъщеря си в шепа, докато леко я люлееше.

— Рахил е на два дни. Освен това, тук е мястото, където трябва да бъдем. Консулът се огледа. Очите му изразяваха болка.

— Тук е мястото, където би трябвало да съм и аз, Шрайка…

Дюре се наведе напред. Сиянието откъм гробницата зад тях обагряше високото му чело и остри скули със светлина.

— Синко, ако останеш тук, това ще е чисто самоубийство. Ако се опиташ да докараш кораба за г. Ламиа и храмера, ще помогнеш на други хора.

Консулът потри бузата си. Беше много уморен.

— На килимчето има място и за вас, отче. Дюре се усмихна.

— Каквато и да е съдбата ми, чувствам, че ми е писано да я срещна тук. Ще чакам завръщането ти.

Консулът отново поклати глава, но седна с кръстосани крака върху килимчето и издърпа зад себе си тежката вълнена торба. Той преброи консервите и бутилките вода, ’ които му беше приготвил Сол.

— Прекалено много са. На вас ще ви трябват повече. Дюре се позасмя.

— Имаме достатъчно храна и вода за четири дни, благодарение на г. Ламиа. След това, ако се наложи да постим, няма да ми е за пръв път.

— Ами ако се върнат Силенъс и Касад?

— Могат да споделят водата ни — отвърна Сол. — Ако другите се върнат, ще отидем още един път до крепостта за храна.

Консулът въздъхна.

— Добре. — Той докосна съответните шарки на двуметровото килимче, то се втвърди и се издигна на десет сантиметра над земята. Ако несигурните магнитни полета трептяха, това не се забелязваше.

— Ще имаш нужда от кислород, когато пресичаш планината — сети се Сол.

Консулът извади осмозната маска от раницата. Ученият му подаде автоматичния пистолет на Ламиа.