Дан Симънс - Падането на Хиперион

Около четири часа по-късно той се нахрани за пръв път по време на пътуването, сдъвквайки безвкусните ленти консервиран протеин, сякаш бяха филе миньон. Водата беше едва ли не най-апетитната част от храната и консулът трябваше да се пребори с желанието си да изпразни всички бутилки в една-единствена оргия на пиене.

Тревното море се простираше встрани, напред и назад. Консулът задряма, но често се стряскаше с чувството, че пада и вкопчваше ръце в краищата на твърдото хокингово килимче. Разбра, че е трябвало да се завърже с единственото въже, което носеше в торбата си, но не искаше да каца — тревата беше остра и по-висока от главата му. Макар досега да не бе забелязал издайническите У-образни следи на тревните змии, не можеше да е сигурен, че не го чакат някъде долу.

Разсеяно се зачуди къде ли се бе дянала вятърната гемия. Корабът бе изцяло автоматизиран и навярно програмиран от църквата на Шрайка, тъй като тя беше финансирала поклонничеството. Какви други задължения би могла да има гемията? Консулът поклати глава, седна изправен и се ощипа по бузите. Беше задрямал дори докато мислеше за вятърната гемия. Петнайсет часа му се бяха стрували достатъчно кратко време, като обсъждаха пътуването в долината на Гробниците. Той погледна инфотерма си — бяха изтекли пет часа.

Консулът издигна килимчето на двеста метра, огледа внимателно за някаква следа от змия и после се спусна на пет метра над тревата. Той внимателно извади въжето, направи клуп, премести се в предната част на килима и нави няколко пъти въжето около него, като го остави достатъчно хлабаво, за да може да мушне тялото си, преди да завърже възела.

Ако килимчето паднеше, въжето щеше да е нещо по-лошо от безполезно, но успокояващият допир до гърба му го изпълни с чувство за безопасност, когато се наведе напред, за да докосне отново полетните шарки. Той се издигна на четирийсет метра и допря страна до топлата тъкан. Слънчева светлина се процеждаше през пръстите му и възрастният мъж разбра, че голите му ръце ужасно изгарят.

Беше прекалено уморен, за да седне и да си спусне ръкавите.

Надигна се вятър. Консулът чу под себе си шумолене и плъзгане — или се вълнуваше тревата, или бе пропълзяло нещо голямо.

Беше прекалено уморен, за да се заинтересува. Консулът затвори очи и заспа за по-малко от трийсет секунди.

Консулът сънува дома си — своя истински дом — на Мауи-Обетована и сънят му беше изпълнен с цвят: бездънното синьо небе, огромните простори на Южното море, ултрамаринът, избледняващ в зелено, там, където започваха Екваториалните плитчини, стряскащите зелени, жълти и орхидееночервени багри на плаващите острови, подкарвани на север от делфините… вече изчезнали, след нашествието на Хегемонията по време на детството на консула, но съвсем живи в съня му, разцепващи водата на огромни скокове, които пращаха хиляди отблясъци светлина, танцуващи из чистия въздух.

В съня си консулът отново беше дете и стоеше на най-високото равнище на един дървесен дом на Първия им Семеен остров. Баба Сайри беше до него — не царствената гранддама, която помнеше, а красивата млада жена, която бе срещнал и в която се беше влюбил дядо му. Дървесните платна се развяваха на южния вятър, насочвайки ятото плаващи острови в строен ред през сините канали на Плитчините. Точно на северния хоризонт той виждаше първия от островите на Екваториалния архипелаг да се издига зелен и вечен на фона на привечерното небе.

Сайри докосна рамото му и посочи на запад.

Островите горяха, потъваха, киловите им корени се гърчеха в безцелна болка. Делфините пастири бяха изчезнали. От небето заваля огън. Консулът позна милиардволтовите лазерни копия, които нажежаваха въздуха и оставяха синьо-сиви отгласи по ретината. Подводни експлозии осветяваха океаните и изкарваха на повърхността в смъртен гърч хиляди риби и крехки морски създания.

— Защо? — попита баба Сайри, но гласът й беше тих шепот на юноша.

Консулът се опита да отговори, но не успя. Сълзи заслепиха очите му. Той протегна ръка, за да хване нейната, но тя вече не беше там и чувството, че я няма, че той никога няма да може да изкупи греховете си, го нарани така, че не можеше да диша. Гърлото му се стегна от вълнение. После разбра, че е от дима, който изгаряше очите му и изпълваше дробовете му — Семейният остров гореше.

Детето, което беше консулът, залитна напред в синьо-черния мрак, сляпо търсейки някой да хване ръката му, да го успокои.