Дан Симънс - Падането на Хиперион

На мотрисата й бяха необходими дванайсет часа, за да ги пренесе от юг на север. Въпреки ниската скорост на хокинговото килимче — двайсет клика на час, — консулът взе прехода за шест часа. Изгревът го завари все още над високите върхове. Той се сепна разбуден и с шок осъзна, че е спал, докато хокинговото килимче се е носило към връх, издигащ се на пет метра над неговата височина. Консулът видя камъните и снеговете на петдесет метра напред. Черна птица с триметрови разперени криле — една от онези, които местните наричаха предвестници — се отблъсна от леденото си гнездо и се понесе в редкия въздух, поглеждайки назад към възрастния мъж с черните си, мънистени очи. Той рязко зави наляво, усети, че в полетния двигател на хокинговото килимче нещо поддава и пропадна трийсет метра надолу, преди полетните влакна да намерят опорна точка и да хоризонтират килима.

Консулът се вкопчи в краищата с пръсти, побелели от натиска. Беше завързал ремъка на вълнената торба около колана си, в противен случай тя щеше да падне към ледника далече под него.

Нямаше и следа от трамвая. Някак си консулът беше проспал достатъчно време, за да допусне килимчето да се отклони от курса. За миг го обзе паника и започна да прави резки завои насам-натам, в търсене на пътека между върховете, които го заобикаляха като зъби. После видя как слънцето позлатява склоновете напред и отдясно, сенките плъзнаха по ледниците и високата тундра отзад и отляво и той разбра, че все още следва верния път. Зад този последен висок връх бяха южните подножия. А зад тях…

Хокинговото килимче като че ли се поколеба, когато консулът докосна полетните шарки, за да го издигне по-високо, но неохотно се извиси и прескочи последния деветхилядник. Сега той можеше да види ниските планини пред него, които се спускаха към подножието си само на три хиляди метра над морското равнище. Консулът снижи височината с благодарност.

Той откри блестящата на слънцето трамвайна линия на осем клика южно от мястото, където беше напуснал Брайдъл Рейндж. Мотриси висяха беззвучно около западната крайна станция. Отдолу разпръснатите сгради на „Пилигримски отдих“ изглеждаха също така изоставени, както ги бяха видели преди няколко дни. Нямаше и следа от вятърната гемия на мястото, където бяха слезли от нея на ниския кей, извеждащ от плитчините на Тревното море.

Консулът се спусна до кея, деактивира килимчето, протегна с болка крака преди да го навие, за да го прибере и намери тоалетна в една от изоставените сгради до пристана. Когато излезе, утринното слънце пълзеше по подножието на планината и изтриваше последните сенки на нощта. Дотам, докъдето можеше да види на юг и на запад, се простираше Тревното море. Гладкостта му се нарушаваше от време на време от ветреца, който пращаше вълнички по зелената повърхност и за секунди разкриваше кафяво-червените и ултрамаринени стръкове с движение, така силно напомнящо на море, че човек очакваше да види белите гребени на вълните и подскачащите риби.

В Тревното море нямаше риба, но имаше тревни змии дълги по двайсет метра и ако хокинговото килимче на консула паднеше там, дори и безопасното кацане нямаше да го остави жив за дълго.

Консулът разгъна килимчето, намести торбата зад себе си и го активира. Поддържаше сравнително малка височина, двайсет и пет метра над повърхността, но не чак толкова малка, че някоя тревна змия да може да го помисли за ниско летяща мръвка. На вятърната гемия й бе трябвало по-малко от един пълен хиперионски ден, за да ги пренесе през морето, но при постоянен североизточен вятър, който непрекъснато беше отклонявал курса. Консулът се обзаложи, че ще прелети най-тясната част на морето за по-малко от петнайсет часа. Той докосна шарките за управление и хокинговото килимче полетя по-бързо.

След двайсет минути планините бяха останали назад, а подножието се бе скрило в мъглата на далечината. След час върховете започнаха да се снижават, когато заоблеността на планетата скри основата им. Два часа по-късно консулът виждаше само най-високия връх като неясна, назъбена сянка, издигаща се от мъглата.

После Тревното море се разпростря до всички хоризонти, еднообразно, освен леките вълнички и бразди, предизвикани от непостоянния ветрец. Тук беше много по-топло, отколкото на високото плато на север от Брайдъл Рейндж. Консулът свали термичната пелерина, после своето палто, а накрая и пуловера. Слънцето напичаше с изненадваща сила за такива високи географски ширини. Възрастният мъж порови в торбата си, намери смачканата триъгълна шапка, която беше носил с такъв апломб само допреди два дни и я нахлупи на главата си, за да има някаква сянка. Челото и оплешивяващото му теме вече бяха изгорели от слънцето.