Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

— Земяни, чувате ли ме? Използвайте онези ваши малки кутийки, с които можете да говорите на нашия език!

Но как да ме чуят, затворени в тяхната метална къща?

Обърнах се и погледнах назад. Киларион и Талбол пренесоха запазеното тяло на Земянина през последните метри от нашето пътуване до Върха. Сега той лежеше като захвърлена кукла в края на платото.

Направих знак на Киларион:

— Донеси го тук!

Той кимна и вдигна тялото на Земянина, метна го през рамо — то увисна безжизнено — и го понесе към мен. Казах му какво да направи; той положи Земянина с лице към металната къща и подпря гърба му на скала, така че да гледа към тях.

— Земяни! — извиках аз. — Тук е вашият приятел! Намерих го да скита далеч оттук, долу и го взехме с нас, грижихме се за него до смъртта му! Задържахме го при нас дори и след това! Ето го! Доведохме приятеля ви.

Чаках. Какво друго можех да направя, освен да чакам?

Лицата изчезнаха от прозорците на металната къща. Но нищо друго не се случи. Този миг продължи безкрайно дълго. Чух как зад мен хората ми мърмореха. Сигурно си мислеха, че съм полудял. Самият аз бях започнал да се чудя дали не е така.

Но аз чаках. Чаках.

После нещо като врата в металната къща започна да се отваря с хлъзгане. По-скоро като люк. Появи се стълба. Хрумна ми, че може да не е точно къща, а по-скоро кораб, с който Земяните пътуват между световете. А другата — старата и разрушена, вероятно е корабът на заселниците от Земята, дошли в нашия свят преди години.

Видях крак на най-високото стъпало на стълбата. Един Земянин слизаше. Беше много слаб, с дълга развяваща се коса, която изглеждаше като златна; носеше кутийката за говорене, подобна на онази, на нашия Земянин. Бих казал, че този Земянин беше по-скоро тя, защото ясно видях подутините на двете й гърди под съвсем лекото облекло, което носеше, въпреки пронизващия студ. И така този Земянин беше тя, в сексуална форма. Дали не бях прекъснал любовен акт? Не, навярно тя през цялото време е така. Колко невероятно ми се виждаше, че телата на тези хора бяха винаги в готовност за съвокупление. Това само затвърди предположението ми, че Земяните, които външно приличаха на нас по толкова много дребни неща, в действителност са чуждоземни същества и имат различен произход.

Женският Земянин тръгна към мен и се приближи на около дузина крачки разстояние. Тя погледна умрелия Земянин и въпреки че не можех да бъда сигурен какво точно изразява лицето на един Земен жител, ми се стори, че на нейното се изписа неудоволствие, неприязън, дори отвращение. Струва ми се, че долових и страх.

Тя промълви:

— Вие ли го убихте?

Гласът й, който излизаше от езиковата кутийка, беше по-тънък от гласа на Земянина, тоновете бяха високи и ясни.

— Не — реагирах аз с възмущение. — Ние не сме убийци. Обясних ви, че го намерихме да скита из планината и се погрижихме за него. Но той беше много изтощен и скоро умря. Реших да ви го донеса, защото той много силно искаше да се върне при вас и мислех, че ще пожелаете да си го приберете.

— Откъде знаехте, че сме тук?

— Той ми каза.

— О, — тя кимна и аз не се усъмних какво означава.

Обърна се, помаха и от кораба дойде друг Земянин, а след него и трети. Вторият изглеждаше мъж с яко телосложение и широко тъмно лице, а третият имаше гърди като първия и развяваща се коса, която беше изумително дълга и с впечатляващо червеникав цвят. И двамата носеха малки метални тръбички в ръцете си. Забелязах, че другата, с червеникавата коса, имаше подобна тръбичка, вързана за ханша. Предполагам, че бяха някакво оръжие. Но златокосата направи знак и другите прибраха тръбичките в малки калъфи като нейния.

И тримата стояха срещу мен. Доколкото разбирах техните движения, струваше ми се, че бяха неспокойни и нащрек. Е, те имаха основание да се боят от нас, но бяха излезли от кораба си и това вече беше знак на доверие. Един от тях, червенокосата, отиде до умрелия, коленичи и известно време се взира в лицето му. После го докосна нежно. Каза нещо на другите, но тъй като не носеше говореща кутия, аз, естествено, не можах да разбера.

— Ти Пилигрим ли си? — попита мъжкият Земянин.

— Да. Бяхме Четирийсет, когато напуснахме Джесподар, а останахме само толкова. — Навлажних устни и поех дълбоко въздух. — Ако знаете какво представляват Пилигримите, сигурно сте наясно, че сме тук, за да търсим Боговете си.

— Да. Знаем.

— Това ли е Върха? Тук ли са Боговете?

Той погледна за момент говорящата кутия и прокара ръце по страните й, сякаш в този момент това беше най-важното, което следваше да направи. Накрая някак мрачно потвърди: