Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

Между двете къщи забелязах да се движи банда скитници — около дузина диви и груби същества-зверове, които издаваха странни гърлени звуци. Те приличаха, но само приличаха, на хора. Изглеждаха по-скоро като маймуни — грозни, влачещи се, тромави маймуни. Бяха се подредили в широк, рехав кръг около по-новата, блестящата метална къща и по всичко личеше, че са я обсадили. Със страхотна ярост и настървение скачаха около нея, крещяха диво, правеха гримаси и замерваха с камъни, докато в същото време тези отвътре — които и да бяха те — надничаха с очевиден ужас, но не предприемаха нищо, за да се защитят. Обитателите на Върха бяха потресаващи същества — изродени скотове. Ръцете им бяха твърде дълги, а краката твърде къси, останалите части на тялото им бяха в грозни и отблъскващи пропорции. Бяха покрити с дебела, груба и рунтава козина, но не толкова гъста, че да скрие безбройните мехури, язви и рани по кожата. Очите им бяха мрачни и безизразни, зъбите — изпочупени и стърчащи, раменете — свити и прегърбени. Независимо от студа, бяха голи или почти голи. Всичките бяха в състояние на Промяна, защото по някои се виждаха гърди, на други висяха мъжките органи. Хрумна ми, че тези невероятни диви същества навярно са нашите примитивни праотци, които са във фаза на непрекъсната сексуална готовност и не могат да приемат неутрална форма.

Но точно в този момент нямах време за повече разсъждения, защото маймуноподобните същества от Върха забелязаха присъствието на новопоявилите се странници в тяхното малко Кралство и насочиха вниманието си към нас. Атакуваха ни изневиделица. Издаваха пронизителни звуци, размахваха юмруци, плюеха, загребваха шепи чакъл и го хвърляха срещу нас. Хвърляха не само чакъл. Доста голямо парче скала удари Малти по рамото и я събори. Друго уцели Нарил по бузата — той падна и се сви, прикривайки лицето си с ръце. Извъртях се бързо, когато покрай ухото ми профуча остър камък, но точно в този момент друг попадна в гърба ми и дъхът ми спря.

В първия миг бях твърде зашеметен, за да разсъждавам. Вляво от мен чух гласа на Транс, който надвикваше вятъра и ответните крясъци на Киларион. Погледнах ги — те се насочваха яростно напред и размахваха тояги сякаш бяха пламтящи саби. Зад тях с рев тичаха Гали, Грисиндил, Талбол и също размахваха тояги. Следваха ги почти всички останали без Тиса, Трайбън и Хенди.

Обитателите на Върха се стъписаха от втурналата се към тях фаланга. Изпаднаха в смут. Спряха яростната си атака, застанаха неподвижни и се споглеждаха един друг, издавайки пронизителни викове от страх. После се обърнаха и хукнаха по равното пространство съвсем като скалните маймуни. Бързо изчезнаха далеч от руините и потънаха в невидими бърлоги сред пукнатините на опасващите скали.

Оглеждахме се един друг с изненада и облекчение и започнахме да се смеем. Колко лесно било да ги отблъснем! Кой би помислил, че ще побягнат още при първия знак на съпротива? Благодарих на Транс за неговата съобразителност и поздравих останалите за куража.

Трайбън стоеше до мен безмълвен. На лицето му се четеше ужас.

— Какво има? — попитах аз. — Ранен ли си?

Той поклати глава. Посочи в далечината към скалите където избягаха обитателите на Върха. Ръката му трепереше.

— Човече, в името на Креш и Тиг! Какво има?

— Боговете — промълви Трайбън и гласът му звучеше по-скоро като мъртъв. — Това са те, Полър. Креш и Тиг, Санду и Селемой. Те са. Те са. Ние току-що ги видяхме. Това са нашите Богове, Полър. Съществата от Върха.

Главата ми се завъртя. Каква чудовищна глупост избълва Трайбън! Усетих, че под мен зейва пропаст. Тези зверове да са Боговете? Какво говореше той? Какво говореше? В първия момент бях смаян, а после вбесен и едва не го ударих заради безочливото богохулство. Дори в този момент, тук, на студения и скалист Връх на Коза Сааг, аз все още хранех непоколебимата вяра, че Креш, Тиг, Селемой, Санду, Нир-и-Селин и другите златни божества сигурно ни чакат някъде наблизо в ослепителен дворец, такъв какъвто го бях видял в съня си онази нощ, когато лежах до Хенди под звездите. Но задържах ръката си от любов към него и с всички сили се опитах да проумея какво иска да каже.

— Помниш ли — попита ме той, — какво каза Земянина преди да умре? За кораба, дошъл от един свят, наречен Земя и кацнал тук на върха на Коза Сааг, за селището, което основали тук.

— Да, помня.

— Какви други биха могли да бъдат тези животни, ако не злощастни издънки от селището на Земяните, основано тук много отдавна.