Хавиер Сиера - Синята дама

— Сега, като ме питате, всъщност — да. Като попълвала фиша казала, че наскоро се е върнала от Бразилия.

— От Бразилия ли?

— Да. Казала й, че отишла там, в щата Баия, в Тодос лос Сантос, за да види някаква скала, по която имало отпечатани човешки крака. Индианците смятали, че това са следите на Пай Суме. Споменала също, че и в Итапуа, в Кабо Фрио или в Параиба имало такива следи… Съвсем случайно — добави той — библиотекарката, която я обслужила, била бразилка и никога не била чувала за тези неща. Затова си спомни много добре.

— Да.

Полицаят продължи да гледа събеседника си.

— А какво ще кажете за обаждането от Съединените щати вчера?

— Когато ме питаха за Мемориала на Бенавидес ли? — Директорът погледна Хосе Луис в очите. — Това наистина ме изненада!

— Разкажете ни.

— Представете си, не е нормално да ни откраднат ръкописа на този францисканец от XVII век и само след часове да ми звънне някаква психиатърка от Съединените щати и да ме пита за отеца, който се споменава в откраднатата книга!

— Не е нормално, нали, Хосе Луис?

Във въпроса на Карлос се долавяше ирония. Полицаят и бивш свещеник беше от хората, които смятат, че нищо не е случайно. Че всичко е програмирано. Дали и това обаждане не беше такова? Или изобщо този случай?

— Въпросът е, че взех адреса и телефона й, за да й се обадя, ако успея да науча нещо повече за този свещеник — добави дон Енрике. — Тя прояви голям интерес! Каза ми, че нейна пациентка имала странни видения, свързани с този период.

— Спомена ли Синята дама?

Директорът кимна:

— Разбира се. Всичко това е много странно, не мислите ли?

Дон Енрике отбеляза нещо в едно блокче за бележки и подаде листчето на полицая.

— Ще направим, каквото можем — каза той, вземайки го. — Въпреки че това е извън нашата юрисдикция, но благодарение на Интерпол, с ФБР често си сътрудничим по такива въпроси. Особено, когато са свързани с историческото наследство.

— А не може ли ние да отидем в Съединените щати?

Хосе Луис сподави смеха си, предизвикан от наивността на Карлос.

— Ние ли? Щом беше толкова трудно Националната полиция да плати дневните за пътуването ни до Билбао, представи си за полет до… — Той хвърли поглед на бележката, която държеше.

— …Лос Анджелис!

Но на журналиста му хрумна нещо. Дори да беше лудост, какво губеше, ако опита?

— Може полицията да не ти плати пътуването до Лос Анджелис — каза той, — но моето списание сигурно ще се погрижи за мен. Ако ми дадеш някаква препоръка и ми помогнеш да се свържа с Интерпол, може да разбера нещо. Обещавам, че ще ти разкажа всичко, преди да го публикувам.

— А защо не? — подскочи дон Енрике, въодушевен от идеята.

— И аз умирам от любопитство. А и за престижа на библиотеката е важно да знаем къде е ръкописът.

Хосе Луис се почеса по брадичката, замислен.

— Добре, дон Енрике, дайте ми някаква добра следа, за да продължа да работя по този случай в Мадрид, след като пратим Карлитос в Съединените щати.

— Добра следа ли?

Директорът не разбра тънката ирония в тези думи. Всъщност полицаят не искаше нищо от него. Търсеше само повод, за де прекрати разговора приятелски. Но въпросът накара дон Енрике Валиенте да каже нещо интересно:

— Какво ще кажете за още една подробност за италианката, която искаше да откъсне страниците от книгата на Кастрильо.

Хосе Луис не очакваше това.

— Една женска подробност — рече той пренебрежително. Вижте, библиотекарката ми каза, че тази жена носела най-ярките червени мокасини, които е виждала.

— Какво казахте?

— Че тази жена, облечена безупречно в черно, носела странно червени мокасини.

— Наистина ли?

Нещо прещрака в мозъка на Хосе Луис Мартин. Би заложил значката си, че това е добра следа. Но следа за какво?

— Проклет ексцентрик — помисли си той, но после се разкая.

Джузепе Балди прекрачи неохотно портата на Филарете 29 29 Антонио Аверлино (1400–1469 г.) — италиански архитект и скулптор. — Б. пр. , Лоджа деле бенедициони на най-известната в християнството базилика, и се отправи към зоната, където туристите се нареждаха на опашка, за да се качат до купола на ватиканския „Свети Петър“.

Той погледна към изповедалните при южната стена, търсейки номер 19. Цифрите по тези дървени клетки едва се виждаха, но ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да различи онова, което бе останало от някогашните блестящи римски цифри, позлатени и отбелязани в горния десен ъгъл на всяка „Божия приемна“. Изповедалня XIX беше най-източната, най-близката до пищния кенотаф 30 30 Гроб, в който няма мощи на мъртвец. — Б. пр. на Адриан VI, и на нея се виждаше мърляв надпис за изповеди на полски език при съответния свещеник, отец Ченстокова.