Хавиер Сиера - Синята дама

Брат Алонсо, вече по-спокоен, добави:

— Разбирате ли, скъпи отци? Детето оздравяло благодарение на кръста на майка Карион. Точно тя се явява тук!

— И какво общо има според Ваше преосвещенство Синята дама с тази история, отче Бенавидес? — възрази брат Диего живо. — Това, че едно дете е оздравяло от осветен кръст, не…

Отец Бенавидес го прекъсна:

— Връзката е очевидна, братко. Щом предмет, осветен от майка Луиса, може да цери, защо да не приемем, че тя е успяла да се раздвои, да дойде в тези земи и тайно да ни помогне в нашето дело? Нали е монахиня францисканка като нас? Нима няма да помогне за успеха ни, ако може?

— Но…

— Разбира се, това чудо ще бъде проучено от моя приемник, отец Переа — рече Бенавидес накрая. — Той ще докаже дали между двата случая има връзка. Но все пак, преди да се върна в Испания, искам сами да се уверите в нещо.

Хуан де Салас изпъна врат, а брат Диего пристъпи към масата, за да види какво иска да им покаже Бенавидес. Той остави пред отците кръста на майка Карион и броеницата на Анкти. Хвана измежду зърната сребърния кръст в края й и го сложи до кръста, донесен от другите отци от земите на племето моки.

— Виждате ли, като две капки вода са!

Отец Салас взе двата кръста в ръце и ги приближи до очите си. Те наистина бяха еднакво големи, с еднакъв релеф по краищата. Огледа ги внимателно и ги претегли в сбръчканите си пръсти.

— С цялото ми уважение, отец Бенавидес — рече той накрая, — всички кръстове си приличат.

Брат Диего го подкрепи напълно.

— Това не доказва нищо.

В девет часа сутринта на номер 20 по „Пасео де Реколетос“ бе много оживено. Гледана от тротоара на Апартаменти Колумб, тази чудесна неокласическа сграда приличаше на гигантски мравуняк, уреден безупречно и пълен с живот.

Хосе Луис Мартин и Карлос Алберт тръгнаха право към портиерната. Имената им фигурираха в списъка на очакваните посетители, така че те получиха бързо достъп до забраненото за читатели крило на Националната библиотека и бяха незабавно поведени към кабинета на директора. Скоро мравунякът се превърна в пищен дворец с мраморни коридори, украсени с ценни творби на изкуството, надничащи почти от всеки ъгъл. И дон Енрике Вапиенте, като „царицата майка“ на този лабиринт, ги прие в просторно помещение с дървена ламперия, седнал зад махагонова маса на поне двеста години.

— Радвам се да ви видя — рече той, здрависвайки се с посетителите си. — Разбрахте ли вече нещо за ръкописа на Бенавидес?

Хосе Луис поклати отрицателно глава.

— Още не — призна той. — Но ще го открием. Не се тревожете.

Господин Валиенте не беше толкова сигурен. Той покани с жест гостите си да седнат. Във вида му имаше нещо донкихотовско. Слаб, с добре подрязана брада и високо чело, с открит и прям поглед. Ако не носеше този безупречен костюм от мериносова вълна и синята вратовръзка, Хосе Луис и Карлос щяха да помислят, че стоят пред Алонсо Кихано в библиотеката му, пълна с рицарски романи. Докато изричаше обичайните любезности, дон Енрике започна да рови трескаво в купищата бележки, картони, официални бюлетини и изрезки от вестници по масата.

— Дано го откриете, преди да са го накъсали и разпродали на части! — измърмори, вземайки бележника, който, изглежда, търсеше. — Не можете да си представите какъв лош късмет имаме напоследък с тези ръкописи.

— Лош късмет ли? — учуди се полицаят. — Какво имате пред вид?

— О, не ви ли казахме, когато дойдохте да разследвате кражбата?

— Какво да ни кажете, господин Валиенте?

— Че само преди седмица имахме друг инцидент с историческия фонд. Странното е, че се отнася за текст, който има нещо общо с изчезналия ръкопис.

Карлос и Хосе Луис се спогледаха, изненадани.

— Беше в края на март — продължи директорът. — Една италианска гражданка дойде в читалнята и поръча книга, отпечатана през 1692 година и написана от един йезуит от Кадис, на име Ернандо Кастрильо. Наистина странна книга — каза той, търсейки нещо пред себе си. — Заглавието й е Естествена история и магия , или Наука за окултната философия и е нещо като популярна енциклопедия за времето си.

— И защо казвате, че има нещо общо с…?

— Нека, нека ви обясня.

Дон Енрике Валиенте извади една книга със същото заглавие от шкафа зад гърба си.

— Ето я! Това е въпросната книга.

Екземплярът, който показваше, беше тежък том с кожена подвързия, с твърдо гръбче, добре съшит, и с името на автора в средата.