Хавиер Сиера - Синята дама

— Орден на пасионистите, кажете? — обади се един много сух глас.

Журналистът се усмихна доволно пред смаяния поглед на полицая и на своя фотограф.

— Добър ден. Мога ли да говоря с отец Амадео Техада, моля?

— В университета е, господине. Обадете се следобед.

— Добре, благодаря. Но живее там, нали?

— Така е.

— Дочуване.

— Дочуване.

Погледите на двамата, пълни с изненада, пронизаха Карлос.

— Открих го, Хосе Луис… Твоят човек е отец Амадео Техада.

— Но как, по дяволите…?

— Много просто, още една „синхронност“ — побутна го той с лакът. — В Агреда монахините ни споменаха за един „експерт“, който движел въпроса за признаването на сестра Мария Хесус де Агреда за светица в Рим. Отбелязах си тази следа в бележника, за да го посетя, когато мога, и знаех, че ще го открия в един пансион за духовници с колеж… в Билбао.

— Мили боже!

— Ще плати ли Националната полиция едно кратко пътуване до земите на баските?

— Разбира се, Карлитос… — измърмори Хосе Луис. — Още утре. — И добави: — Но ти напомням, че още си в списъка ми на заподозрените.

— Значи не е и тумор, Дженифър.

Доктор Линда Мейърс преглеждаше резултата от ядрено-магнитния резонанс (ЯМР), на който я бе пратила предния ден в Медицински център „Сидър Синай“. Снимките показваха, че мозъчната структура и продълговатият мозък са нормални. Темпоралните лобове бяха чисти и нямаше нито едно петно, което да говори за някакво образувание в черепа.

— Май не се радвате, докторе.

— О, не, не! Разбира се, че се радвам, Дженифър. Само че…

— Какво?

— Все още не мога да открия някаква причина, която да обяснява сънищата ви. Защото те продължават, нали?

— Всяка нощ, докторе. Знаете ли? Понякога ми се струва, че ми диктуват нещо. Сякаш съзнанието ми е огромен киноекран, на който някой прожектира документален филм. Това става на части. И от време на време виждам сцени, свързани с мен.

— Като онази с индианеца, който има същия рожден белег на ръката като вашия.

— Точно така.

— Или появата на някой човек с име, което ви се струва познато, например… — Мейърс погледна в клиничния картон. — Анкти!

Дженифър кимна.

— Ще ви запитам нещо, Дженифър.

— Давайте.

— Това вълнува ли ви по някакъв начин? Искам да кажа: зле ли се чувствате, неприятно ли ви е от тези сънища? Или напротив, изпитвате някакво задоволство?

Пациентката й се замисли за миг. Не беше лесно да даде отговор за нещо, което, макар да не я тревожеше, с всяка нощ я заинтригуваше все повече.

— Истината е, докторе — рече накрая, — че притеснението ми се превърна в любопитство.

— В такъв случай сигурно можем да дадем друга насока на терапията, Дженифър. Като ми разкажете какво сънувахте снощи, аз ще ви кажа какво може да се постигне с техниката, наречена хипнотична регресия. Готова ли сте?

Изражението на Дженифър се промени:

— А вие?

Шест дни след като напуснаха мисията „Сан Антонио“, хората на Сакмо вече бяха уморени. Изминаваха по съвсем малко път и провизиите започваха да намаляват. От четирите левги на ден, които отците извървяваха първите дни, сега стигнаха едва до две.

Причината беше и в засилването на мерките за сигурност. Всъщност предният пост от трима мъже оставяше по пътя си знаци върху скалите и корите на дърветата, които показваха дали пътят е чист. В същото време друга част от тях пазеше фланговете на групата, охранявайки отците в радиус от хиляда метра.

Вървяха все на югоизток, като не пропускаха и минута виделина още от зазоряване, и прекосиха районите, където преди бяха ловували апачите. Макар да знаеха, че те са се оттеглили в други земи, старите им територии още им вдъхваха суеверен страх.

Но нищо лошо не се случи.

Благодарение на тези дни, прекарани в бавни преходи, брат Хуан де Салас и най-вече младият брат Диего Лопес научиха много неща за пустинята. Брат Диего беше момък от Северна Испания, силен като дъб, но наивен като дете. Интересуваше се от всичко, макар че най-много искаше да научи езика на индианците, за да започне да им проповядва no-скоро Божието слово.

В тези дни францисканците откриха, че „равните земи на юг“ — както ги наричаха хуманите, — макар и пусти на пръв поглед, бяха пълни с живот. Индианците ги научиха да разпознават отровните насекоми от безвредните. Казаха им за едни опасни мравки, разновидност на безгръбначните, които при всяко ухапване пускат отрова, разяждаща червените кръвни клетки, и са по-отровни от ухапване от оса. Показаха им също как да разчупват кактус и да пият вода от него и ги научиха, че в късите летни нощи не трябва да плашат никога рогатите гущери край тях, защото те ги пазят от скорпиони и други отровни влечуги и могат да послужат за закуска на сутринта.