Хавиер Сиера - Синята дама

— Какво й беше?

— Ухапа я змия. Кракът й се беше подул много. Оправдах се, като обясних, че никой от нашите богове не може да изцери такава рана, но тя ме помоли да я заведа при нея.

— И вие я заведохте, разбира се.

— Да. Синята дама я вдигна на ръце и я обви в силна светлина. След туй, когато сиянието угасна, я остави на земята, малката стъпи на крачетата си и се хвърли в прегръдките ми, съвсем здрава.

— И видяхте само светлина?

— Така беше.

— И никога не ви заплаши или не ви поиска нещо в замяна на тези изцеления?

— Никога.

— Не дойде ли в селото ви?

— Не. Стоеше винаги извън него.

Тогава друг от старците, плешив и почти без зъби, се обърна към отците:

— Синята дама ни научи на това като знак, че ще дойдете при нас и че сме като вас.

Старецът се изправи гордо пред духовниците. После съвсем внимателно, сякаш се боеше да не сбърка, вдигна дясната си ръка първо към челото, а след туй я свали до гърдите си.

— Той се кръсти! — възкликна брат Диего. — Но какво е това чудо?

Тази нощ имаше и други изненади за тях. Гостите споделиха край огъня най-важните уроци на тази жена. От всичко, което разказаха, на отците им направи впечатление, че всеки от тях бе имал и собствени преживявания с нея. Кълняха се, че са виждали как тя се спуска сред ослепителна светлина и как дори дивите животни се стаявали, когато се появявала в Гран Кивира. Според тях тази жена била от плът и кръв, а не призрак или мираж. Чувствали я по-близка, по-истинска от духовете, които техните магьосници викали след поемането на свещените гъби. Всъщност разказът им беше така смислен, че на отците им хрумна дали това не е някаква измамница, дошла тайно от Европа, която се крие в тези пусти земи от шест години.

Все пак тази идея бе тутакси отхвърлена.

За да стигнеш до студиата на Радио Ватикана от площад „Свети Петър“, трябва да се изкачиш до края на Виа дела Кончилиационе и да завиеш наляво. Подминаваш паметника на света Каталина Сиенска и красивата гледка към замъка Сант’Анджело. Точно там, на Пиаца Пиа номер 3, в огромен палат от XVII век, двукрила врата води към едно от най-чудните места в тази малка държава.

Тази институция е „официозният орган“ на папата. Радиото отразява публичните му изяви, пътуванията му и координира работата на чуждестранните журналисти, желаещи да препредават по-значителните събития, свързани с папата. С една дума, има пряк телефон със Светия отец. Може би по тази причина в периода между Павел VI и дългия понтификат на Йоан Павел II организационната му схема се беше усложнила значително. Под ръководството на съвет, оглавяван от йезуити, работят четиристотин души, които осъществяват повече от седемдесет програми дневно. Те се излъчват на трийсет езика — от латински до японски, включително и на китайски, арабски, арменски, латвийски и виетнамски.

Освен това Радио Ватикана разполага и с внушителни технически възможности, за да изпраща вълните си до петте континента. Технологията е така всеобхватна, че някои наблюдатели намекват, че апаратните далеч надхвърлят реалните му нужди. Кой знае.

Истината е, че когато отец Балди стигна до офисите му, той не знаеше всичко това. Едва бе успял да пие доста рано едно кафе до Уфичио Стампа на площад „Свети Петър“ и да погледне за минута атрактивните витрини на близките книжарници. Висшата политика на телекомуникациите му беше така далечна, както която и да е научна станция на Антарктида.

Като мина през вратата на Радио Ватикана и се качи по мраморната стълба, водеща към първото гише за проверка на самоличността, „третият евангелист“ попита за студиата на отец Корсо.

— На втория етаж са. Като излезете от асансьора и продължите по коридора, ще стигнете до кабинет 2S-22 — упъти го един любезен портиер, докато записваше номера на личната му карта в някакъв фиш. — Чакахме ви.

Асансьорът — стар Тисен с решетести врати, го отведе до коридор, пълен с бели метални врати, чиито дръжки бяха заменени с метални колела. Въпреки че на пръв поглед му заприличаха на шлюзовете на подводница, скоро той разбра, че това са врати за изолиране на шума в студиата за записи. На всяка врата забеляза по две лампички, червена и зелена, инсталирани, за да показват на хора като Балди дали може да се влезе или не.

Зала 2S-22 не беше много далеч от асансьора. Вратата й почти не се различаваше от другите, освен по това, че имаше електронна ключалка.

Без да се замисля, отец Балди завъртя колелото на вратата на деветдесет градуса и я дръпна силно. Не беше заключена. Отвори се и бенедиктинецът се озова мигом в кръгла сводеста зала, голяма към шейсет квадратни метра и разделена със сиви паравани на по-малки отделения. В центъра, на открито, видя черно кожено кресло и около него — ред медицински апарати върху колички на колела.