Хавиер Сиера - Синята дама

Рано сутринта, в четири и четирийсет минути, около Националната библиотека в Мадрид всичко беше спокойно. Нито един от автобусите, които свързваха столицата с аерогарата и спираха на близкия площад „Колумб“, не се движеше още и по улиците се мяркаше само някое и друго празно такси със зелена светлинка.

Един сребрист Форд Транзит, движещ се по „Серано“, пое по тясната улица „Вилянуева“ надолу покрай металното заграждение около Националния археологически музей и голямата библиотека. На двеста метра от края на улицата, преди да излезе на „Пасео дел Прадо“, шофьорът загаси мотора и светлините, продължи бавно и паркира успоредно на другите коли пред сградата за апартаменти под наем.

Никой не забеляза вана.

След минута и трийсет секунди два черни силуета слязоха от колата.

— Бързо! Тук е!

Черните фигури преодоляха бързо, без излишни движения, триметровата решетка. Те стъпваха с котешка лекота по железните пръти, а останалото свърши инерцията от засилването. На гърба си носеха по една черна раничка, а на ушите — малки слушалки на къси вълни. Трети човек, останал във вана, токущо бе прихванал последната трансмисия от радиостанцията на охраната при главния вход и бе потвърдил, че районът е чист.

В предния двор на библиотеката сенките минаха светкавично пред статуите на свети Исидоро и на Алфонсо Хел Сабио, които, издигнати на височина петнайсет стъпала над нивото на улицата, сякаш наблюдаваха движенията на нарушителите.

— Тичай! — заповяда сянката, която беше по-напред.

Десет секунди те останаха прилепени към външната лява стена на стълбите. След пет секунди единият от тях — „ключарят“, отвори една от стъклените врати на сградата.

— Пица до базата, чуваш ли ме?

Гласът на „ключаря“ се чу съвсем ясно във форда.

— Високо и ясно, Пица 2.

— Знаеш ли дали пазачът е на входа?

— Не е. Чист път… и добро обслужване.

Когато сенките проникнаха в сградата, под свода с формата на пресечено дуло, водещ към библиотеката, беше пусто. Освен това червената светлина на широкообхватните сензори по ъглите беше изключена.

— Сигурно е отишъл да пикае… — прошепна първата сянка, виждайки, че няма никого.

— Две минути и трийсет секунди — отвърна „ключарят“.

— Добре, да вървим!

Те изкачиха пъргаво трийсет и петте мраморни стъпала, водещи към главната зала, където наскоро бяха инсталирали дузина компютри, за да имат читателите достъп до базата данни на центъра. Като завиха надясно и прекосиха тъмното крило на картотеката, се приближиха до стъкления прозорец в дъното.

— Дай ми диамантеното острие.

„Ключарят“ описа с хирургическа точност съвършена окръжност в ъгъла на най-западния прозорец. И като залепи две малки вендузи на стъклото, тихо извади парчето.

— Сега го опри на стената — заповяда той на другаря си.

— Добре.

— Три минути и четирийсет секунди.

— Точно. Да продължим.

Този прозорец делеше залата на картотеката от тази за ръкописи. Само бледата светлина на индикаторите за авариен изход осветяваше помещението.

— Момент! — „Ключарят“ изведнъж спря. — База, чуваш ли ме?

— Пица 2, чувам те.

— Искам да провериш дали очите в преддверието на пещта виждат нещо.

— Веднага.

Мъжът във форда написа няколко команди на компютъра, свързан с малка въртяща се антенка, поставена върху вана. С леко бръмчене тя се завъртя към библиотеката, издавайки характерен електронен сигнал. Скоро плазменият екран светна и на монитора се появи пълен план на първия етаж на сградата.

— Гениално! — възкликна третият мъж. — Ще разбера след секунди, Пица 2.

Прокара бързо стрелкичката по плана на залата за ръкописи и тя придоби триизмерен мащаб. Плъзгайки отново мишката, той кликна върху една от камерите при западната врата. Иконката с надпис „сканиране“ в долния край показваше, че системата е свързана с централата за сигурност в библиотеката и с центъра за връзка с щаба на охранителната компания.

— Хайде, хайде — прошепна нервно третият мъж. — Момент, Пица 2… Готово!

— Казвай!

— Можете да продължите. Само голямата пещ е активирана.

— Чудесно.

„Ключарят“ и неговият спътник скочиха в залата за четене на ръкописи, завиха наляво и минаха бързо през една врата, която се отвори още щом бутнаха „паник-лоста“.

— По стълбите. Четвърто подземие.

— Четвърто ли?

— Да, точно така. И побързай. Вътре сме вече четири минути и петдесет и девет секунди.