Хавиер Сиера - Синята дама

След четирийсет секунди „ключарят“ и спътникът му бяха стигнали до края на стълбите.

— Сега сме сами — предупреди той. — Тук долу нямаме сигнал от помощния екип, а това е бронираната камера.

— Добре. Това ли е вратата?

„Ключарят“ кимна.

Четвъртита метална преграда с две крила и със страна два метра и половина се издигаше непоклатимо пред тях. Системата за отваряне беше вградена в стената, вдясно от вратата, и се задействаше с магнитна карта и шифър, който трябваше да се набере с клавишите.

— Няма проблем — усмихна се „ключарят“. — Само ключалката на небесните порти може да затрудни крадците.

Като махна шапката, която скриваше лицето му, и свали раничката от раменете си, той извади от нея нещо като сметачна машина. После взе от един от джобовете кабел, завършващ с щепсел, и го пъхна точно под декодера на карти.

— Да видим дали ще стане — прошепна. — Изглежда, че тази програма за сигурност е от системата Фичет. Достатъчно е да вкараш главното число и…

— Сам ли си говориш?

— Шшшт!… Седем минути и двайсет секунди… И е отворена!

Една зелена светлинка до малката клавиатура на охранителната система и прищракване на височината на ключалката показаха, че вратата към пещта е отстъпила пред гения на „ключаря“.

Втората сянка не помръдна. Макар прецизността, с която работеше този проклетник, да не преставаше да смайва другарите му, всички в екипа се бяха научили да крият възторга си.

— Добре, сега е мой ред.

Втората сянка влезе в бронираната камера. Вече вътре, тя бръкна в раничката си и затърси визьора за нощно виждане. Захвърли скъпите червени мокасини, които носеше винаги, и грабна електронната лампа Пейтриът, последен модел. Беше любимата й играчка. Като махна шапката и откри нежното си женско лице и черната си коса, прибрана на опашка, сянката сложи визьора на главата си. Острият звук, който показваше заряда на батерията на машинката, я изнерви.

— Добре, много добре, къде си? — изтананика тя. Започна да оглежда бавно през визьора с инфрачервени лъчи надписите по различните клетки пред нея. Първо бяха буквите Mss., после Mss. Facs. и след това Mss. Res.

— Аха. Тук е. Запазените ръкописи.

— По дяволите! Няма ли да ме оставят на мира?

Нищо не дразнеше така Карлос Алберт, както събуждането от звъна на телефона. Защото при него тази непоносимост беше болезнена. Беше си купил най-добрия телефонен секретар на пазара и се закле да не вдига никога слушалката, докато не разбере кой го търси. Но като си беше вкъщи, не бе в състояние да изпълни клетвата си.

— Карлитос? Ти ли си?

— Да… Хосе Луис?

— Кой друг. Слушай…

Гласът на полицая беше напрегнат.

— Снощи някакви хора са влезли в Националната библиотека и са откраднали нещо от фондовете й…

— Така ли? Добре, свържи се с Ел Паис — отвърна неохотно Карлос.

— Чакай малко. Възложиха случая на моя отдел. И знаеш ли защо? — Театралната пауза на Мартин изнерви Карлос. — Има подозрение, че зад това стои някаква секта.

— Нима?

— Да, Карлитос. Но то не е най-важното. Изненадан съм, че изчезналият материал е ръкопис, свързан с теб.

— Шегуваш се.

Сега гласът на журналиста се промени.

— Съвсем не, приятелю. Затуй ти звъня. Вчера следобед си бил последният човек, останал в залата за ръкописи, нали?

— Да, така мисля.

— И си поръчал екземпляр от… чакай да погледна, от Мемориал на Бенавидес. Книга от 1630 година.

— Откраднали са Мемориала? — Карлос не можеше да се опомни.

— Не, не. Изчезнал е един неиздаван ръкопис на този Бенавидес, който както ми обясниха, е по-късна версия на книгата, която ти си поръчал. Никога не е публикувана. Датирана е четири години след „твоя“ Мемориал. И е много по-ценна.

— И какво общо има това с мен? За заподозрян ли ме смяташ?

— Виж, Карлитос, ти фактически си единствената следа, която имаме. Освен това не можеш да отречеш, че има известна връзка между твоята поръчка и изчезналия материал.

— Това да не е още някоя от твоите „синхронности“?

— Да — въздъхна той, — и аз така си помислих. Но в полицията никой не чете Юнг. Тук синхронността се нарича следа.

— Добре, Хосе Луис. Ще изясним проблема колкото може по-бързо. Къде ще се видим?

— Човече, радвам се, че поне за това сме на едно мнение!

— Какво ще кажеш за Кафе Хихон, срещу библиотеката, към… дванайсет?

— Ще бъда там.

Карлос остави слушалката със странна горчивина в гърлото.

След три часа, седнал на една от масите в Хихон, Мартин го чакаше, разгърнал вестник. Беше седнал до един от прозорците на кафенето, мъчейки се да различи неповторимия силует на журналиста сред минувачите, които по това време минаваха по „Пасео де Реколетос“.