Хавиер Сиера - Синята дама

— Много съвпадения — повтори журналистът.

— Просто още едно.

Карлос погледна косо фотографа. Хема продължи:

— А ако това наистина е монахинята, която така ти скъса нервите, когато се занимаваше с телепортациите, скоро ще разберем. Но ако не е тя, бъди така добър да забравим този въпрос и да се върнем право в Мадрид, без да казваме нито дума на никого за това. Съгласен ли си?

— Да.

Карлос се надигна и с решителна стъпка се отправи към най-близката врата. Беше отворена.

— Влизай! — насърчи го Хема.

Като прекрачиха прага и очите им свикнаха с полумрака, те видяха, че първоначалните им подозрения се потвърждават. Намираха се в малка приемна, чиито стени бяха покрити с летви и украсени с библейски мотиви. Въртящият се долап, вграден в дясната стена, разсея всичките им съмнения: това беше манастир.

Малка масичка, покрита с плетена дантела, и няколко сухи листа от околността, едно звънче, стар електрически ключ, завинтен на плочка на височината на очите, и неотменният дървен цилиндър, свързващ вътрешността с външния свят, бяха цялата строга украса на тази приемна.

— Ще позвъниш ли? — запита Хема тихо, впечатлен от тишината и студа в стаята.

— Разбира се.

Щом докосна звънеца, остър звън се разнесе из цялата сграда. След миг пантите на някаква врата зад въртящия се дървен цилиндър изскърцаха. Някой идваше.

— Аве, пречиста Марийо — наруши тишината един глас. Ехото му изпълни малката приемна.

— Без грях заченала, сестро… — нерешително изрече Карлос.

— Моля? Какво желаете? — запита много благо невидимата му събеседничка.

За миг Карлос се поколеба дали да не измисли някоя наивна история като претекст за посещението си, с която да прикрие онова, което започваше да се превръща вече в низ от необясними случайности, но се отпусна и обясни отчасти истината:

— Вижте, майко: ние сме двама журналисти от Мадрид и правим репортаж за реликвите, които се пазят в някои енории в планините Камерос, но снегът и лошите пътища ни доведоха дотук…

— Какъв сняг, а! — отвърна живо жената.

— Вижте… Бихме искали да разберем дали тук е живяла една монахиня на име Мария Хесус де Агреда. Чували ли сте? Тази монахиня е живяла през XVII век и не знам дали е останал някакъв спомен за нея. Преди няколко седмици я споменах случайно в един репортаж и не знам дали…

Фотографът го сръга с лакът и той изведнъж млъкна…

— Как няма да сме чували за нея! Нали е основателка на манастира ни!

Гласът иззад въртящия се долап наистина ги изненада. Хема и Карлос се спогледаха, изумени. Пребледняха. А монахинята, без да подозира нищо, добави:

— И щом сте тук, значи тя ви е повикала. Не се съмнявайте изобщо. — Лек весел смях се дочу иззад долапа. — Има славата на чудодейка и сигурно с нещо сте привлекли вниманието й. При този снеговалеж сигурно й трябвате за нещо важно. Препочтената е много убедителна!

— Е? — запита Карлос, обезпокоен.

— Добре, била е… — съгласи се монахинята.

— А какво искате да кажете с това, че „ни е повикала“, сестро?

— Нищо, нищо… — отново се засмя тя през зъби. — Вземете ключа, който ви оставям на долапа; отворете малката врата вдясно и вървете до края на коридора. Ще стигнете до стъклена врата, на която има друг ключ; отворете я и запалете печката, а някоя сестра ще слезе веднага да говори с вас.

Благите заповеди бяха така точни, че не им оставаше друго, освен да се подчинят. Всъщност, преди още да се съвземат, долапът се завъртя и те видяха малък стоманен ключ на жълт ключодържател. Това бе пропускът им за манастира.

Точно в 20,30 часа отец Балди се върна на площад „Свети Петър“. Там се чувстваше относително сигурен. Едно такси го остави на ъгъла на „Борго Пио IV“ и Виа ди Порта Анджелика, пред един от „служебните входове“ на Ватикана, които папските чиновници използваха най-често. В този час повечето от тях излизаха от канцелариите си след изтощителния работен ден.

Като помисли малко, той реши да рискува докрай. Бе разбрал, че това е единствената възможност да не се върне във Венеция с празни ръце.

Внезапната смърт на „свети Матей“ го поставяше в толкова трудно положение, че трябваше да изясни нещата колкото може по-бързо. И му се струваше, че там, в Божията крепост, ще намери начин да го направи.

Вече решил, „светецът“ се сля с потока от служители, мина през караулните будки на sampietrini-те, навлезе в лабиринта от офиси и се отправи към кабинетите на Държавната канцелария. Фасадата на малкото здание — със сиви капаци на прозорците и черни керемиди — наскоро беше реставрирана. Сградата имаше безупречен вид. Медната табела с тиарата и ключовете на свети Петър, гравирани в черно, блестеше както никога досега под електрическата светлина на близките фенери.