Хавиер Сиера - Синята дама

Но известно време, както обикновено, нищо не се случваше.

Сякаш големият дух, който трябваше да се появи, не чуваше още зова им.

Навън от кивата четирима мъже стояха нощем под открито небе да пазят племето. Това бяха кекелт, или соколчета, младежи, непосветени още в тайните на възрастните, но добре обучени като воини. За подготовката им отговаряше Сакмо, най-закаленият воин в племето, който още не бе забравил преживяното преди дни.

Той каза на соколчетата, че по време на този обред никой, освен добрите духове, не може да приближава до кивата. Ако някой наруши правилото и не отговори на уречената парола, те трябва да го убият, да го насекат на четири равни части и да ги заровят извън селото, колкото може по-далече една от друга.

Никой нормален човек не би дръзнал да оскверни кивата на Мъглата.

През осмата нощ, когато отомкам блестеше по-силно от всякога, нещо се раздвижи в свещената кива на хуманите. Лицето на Гран Валпи беше цялото в пот, когато подаде глава над завивката. Беше много разтревожен и очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите. Всички в кивата спяха, изтощени от ритуала тази вечер. Но не и вождът на племето. С един скок той излезе навън и след като се увери, че наоколо няма никого, се отдалечи и навлезе в храсталака.

Движеше се като обладан. Като че ли вървеше по следите на някой, който го водеше в мрака. Сякаш фигурите, татуирани на гърдите му за защита на младини, най-сетне изпълняваха предназначението си.

Нещо или някой бе влязъл във връзка с него.

Точно преди да побегне, някакъв странен син проблясък се бе спуснал до процепа с формата на полумесец край гробището на предците. Този път Сакмо не го видя. Никой в Куелосе не усети какво става. Ако някой можеше да наблюдава тази сцена отстрани, би помислил, че този проблясък е свързан по някакъв начин със стареца. Докато сиянието още проблясваше в недрата на каньона, старецът тичаше като антилопа към него.

Като се приближи, прерията започна да се променя.

Странното затишие, което така бе поразило Сакмо, се възцари отново над околността. И в същото време тревата край хълма престана да се полюшва. Песента на щурците секна. И дори звънката монотонна песен на бълбукащия Извор на лисицата, който старецът прекоси като мълния, стихна.

Гран Валпи не забеляза нито едно от тези чудеса; сетивата му не възприемаха този свят, те бяха отправени към другия.

— Майко! — викна той. — Най-сетне! И в същия миг старецът я съзря.

В началото забеляза само светлина. Но когато очите му свикнаха, различи очертанията на красива девойка с бледо блестящо лице, която стоеше на няколко метра от него. „Духове пазители!“, прошепна той. Тази дама излъчваше светлина в четирите посоки, като осветяваше отчасти и земята, върху която се полюшваше. Беше облечена в дълга бяла туника, покрита с небесносиня пелерина, която не стигаше до пясъка.

Щом видя, че Гран Валпи се приближава, девойката се усмихна.

— Ти ме по-вика и аз дой-дох. Какво же-лаеш, старче?

Синята дама не движеше устни. Дори не промени изражението си. И все пак думите й прозвучаха така кристално ясни, както ги бе чул и Сакмо само преди осем нощи.

— Майко, искам да ви питам нещо…

Видението кимна. Гран Валпи преглътна, преди да продължи:

— Защо се явихте на сина ми, а не на мен? Не вярвате ли вече на този, който запази така дълго тайната за вашите появления? Никога не съм говорил за нашите срещи, подготвих народа си за скорошното пристигане на бледоликите хора, а вие… вие…

— Няма нуж-да да се па-зи по-вече тайна — прекъсна го тя. Мо-ментът, за който тол-кова ти говорих, дой-де. Ти из-пълни за-дачата си. Ско-ро синът ти ще те за-мести.

— Сакмо ли? Още е неопитен! — възрази Гран Валпи.

— Имам нуж-да от чо-век като него. Той е беля-зан със знак на ко-жата. Като теб. И един-ствен от семейст-вото е на-следил дарбата ти. А се-га ще на-следи и ми-сията ти.

— А какво ще стане с народа ни?

— Бог ще го во-ди.

— Бог ли? Кой Бог?

Дамата не отговори. Вместо това пусна нещо на земята. Груб дървен кръст, който индианецът погледна, изумен.

Гран Валпи знаеше какво ще последва: синята светлина щеше да се усили и същевременно остър звук, като писък на сто гризача, щеше да прониже слуха му и да го повали. Винаги ставаше така. Дамата млъкваше и той знаеше, че вече е време да си върви. И че тази странна синя майка щеше да изчезне, щом го видеше паднал в несвяст.

Но този път „духът“ имаше време да му даде един последен съвет.