Хавиер Сиера - Синята дама

— Може би много бързаш.

— Сигурно — отвърна рязко Карлос. — Във всеки случай няма да отречеш, че е голяма случайност да попаднем на това село…

— А на теб такива случайности ти действат на нервите, нали?

— Казвал ли съм ти някога за стария професор по математика, който смяташе, че зад всяка случайност се крие Господ?

— Сто пъти! От две седмици само това приказваш! — засмя се Хема. — Но не разбирам защо не искаш да допуснеш, че в живота има ситуации, които са програмирани, няма значение защо, нито от кого, и те могат да бъдат извън твоя контрол. Нима още очакваш да „хванеш“ Господ in fraganti 11 11 На местопрестъплението (итал.). — Б. пр. след някое от твоите съвпадения?

Карлос стисна силно волана, внимавайки да не се блъсне в лошо паркираните коли. Някоя ледена кора можеше да ги поднесе към тях.

— Какъв въпрос само! — отвърна най-сетне. — Да приема това, което казваш, е все едно да повярвам, че някъде живее някой, който е предначертал основните линии на живота ни. А оттам до вярата в предопределението и в Бога е само една крачка.

— А защо просто не повярваш? — настоя фотографът.

— Защото имам чувството, че Господ е етикет, който се лепва на всичко, което не се разбира. Вярата в Бога ни пречи да правим усилие да мислим…

— А ако след всичките ти усилия стигнеш до заключението, че той съществува?

Карлос не отвърна. Ръцете му внезапно се сковаха на волана и очите му отново се изцъклиха. Той спря сеата, но остави мотора да работи.

— Сега пък какво има?

— Сбъркали сме… шосето — отвърна тихо той.

Хема се притесни. Нещо не беше наред.

— Сериозно ли е?

— Не… Не мисля.

Ръцете на Карлос се раздвижиха отново и той подкара колата към друг знак, сочещ края на община Агреда. Там извади някак важно ключа и откопча предпазния колан. Само един поглед бе достатъчен на Хема да разбере, че това наистина не беше шосе № 122. Беше лошо асфалтиран път, изпълнен с дупки и твърде тесен за движение в двете посоки.

Фотографът все още не разбираше.

Сякаш не на себе си, Карлос слезе от колата, затръшна вратата, прекоси платното и се запъти към една каменна сграда, разположена до малка камбанария. „Може да има нужда от чист въздух“, помисли си приятелят му. Останал в колата, Хема проследи колебливите му стъпки.

— Тук е! Слизай! — чу го внезапно да вика, вдигнал ръце над главата си.

Фотографът се стресна. Извади торбата с фотоапаратите изпод седалката и изскочи от колата.

— Какво става?

— Виж!

Хема потръпна. Колегата му, който издишваше пара като змей в пещера, сочеше въодушевено сградата зад гърба си. Или поточно нещо като изкоп, зеещ между пътя и сградата, в дъното на който се виждаха две дъбови врати. Едната дървена, със странен каменен герб, а другата — вградена в полукръгла арка и укрепена с дебели железни греди.

— Какво искаш да видя?

— Там, долу. Не виждаш ли?

Хема огледа още веднъж изкопа. И с изненада откри каменната статуя на монахиня с разперени ръце, държаща кръст в едната. Тя сякаш току-що се бе появила. Сякаш само преди секунда не беше там.

— Това е манастир! Виждаш ли? Има ли по-подходящо място да питаш за някоя монахиня?

— Да… разбира се — промълви Хема. — Ще слезем ли?

Двамата слязоха по едно скеле, покрито със сняг, до средата на изкопа и застанаха пред вратите. Скоро разбраха, че сградата е много по-голяма, отколкото им се бе сторило. Всъщност приличаше на крепост. По фасадата й имаше малки дървени прозорчета и мизерен via crucis 12 12 Пътят на кръста, обикновено група от четиринайсет кръста или картини, представящи четиринайсетте стъпки на Христос към Голгота. — Б. пр. , почернял от времето.

— Прав си, сигурно е манастир — измърмори Хема.

Карлос не го чу. Беше коленичил до циментовия пиедестал, на който се издигаше статуята, впечатлила го толкова. Преписваше в бележника си легендата, издълбана върху цокъла.

— Виждаш ли? — възкликна накрая. — Погледни какво пише тук.

Хема се взря и откри надписа:

— Смяташ, че е твоята монахиня ли? Във въпроса му имаше някаква уловка.

— Че кой друг?

— Знаеш ли? — рече Хема, поглаждайки фотоапарата си. Забрави какво ти казах за съдбата. Трябва да запазим хладнокръвие.

Карлос кимна, без да продума.

— Сам ми каза, че е нещо обичайно известните хора да носят името на селото, където са родени. Много съвпадения ще станат, ако тази монахиня е твоята…