Хавиер Сиера - Синята дама

Статична епилепсия ли? Достоевски? Нали доктор Мейърс й говореше за Стендал? Какъв беше този научен жаргон?

Дженифър паркира тойотата си на няколко крачки от решетъчната врата пред дома си. Обичаше много това място. Като малка родителите й я водеха тук да си играе на плажа и да прекарва лятото с братовчедите си. Затуй, когато напусна Вашингтон с намерението никога повече да не се връща там, го превърна в свой дом. Беше дървена постройка — от онези, дето скърцат, като вървиш, и в нея още можеше да долови миризмата на боровинковия сладкиш, който майка й правеше всяко лято.

Преди да влезе, огледа тъжно белосаната фасада. Къщата беше като сандък, пълен със спомени. Склад, в който трупаше вехтории, сувенири от пътуванията си и снимки. Всичко бе тук. Дори това, за което се сети току-що. Дженифър се усмихна. Как не й беше дошло наум по-рано? В един бележник със сини корици бе записала подробно разговора с италианския лекар, който й „разтълкува“ диагнозата от Форт Мийд. Спомни си, че го беше направила, за да може да прегледа на спокойствие мнението му и да се увери, че разбира заключенията му. И това съкровище беше точно тук, в чудната й къщичка на брега.

Когато го откри и разлисти, сякаш чу отново дрезгавия глас на доктор Буонвизо. Беше приятен. Споменът за забавния му италиански акцент я накара да се пренесе отново там, на неофициалния разговор, който проведоха в кафенето на Оспедале Дженерале ди Дзона Кристо Ре . Беше преди малко повече от година.

— Болестта, за която ме питате, се среща много рядко, госпожице — каза й той.

— Предполагам, докторе. — Сякаш се виждаше и сега, горяща от нетърпение. — Но можете да ми кажете нещо, нали?

— Добре… Пациентът, страдащ от епилепсията на Достоевски, често има много живи сънища или видения. Те започват с ослепителна светлина, предхождаща внезапния спад на вниманието му към всичко, което го заобикаля. След това тялото обикновено остава неподвижно, вцепенено като дърво, и накрая потъва в много реални халюцинации, които преминават в някакво състояние на блаженство. По-късно настъпва пълно физическо изтощение.

— Познавам симптомите… Но може ли да се лекува?

— Всъщност не знаем как. Имайте предвид, че в целия свят са известни само дванайсетина документирани случая.

— Толкова малко?

Дженифър си пое дъх, а бележките й я връщаха към спомените за този разговор.

— Вече ви казах, че това е много рядка болест, госпожице. Ако се обърнем към историческите архиви, някои специалисти смятат, че са открили същите симптоми у личности като свети Павел (нали помните светлината, която му се явила по пътя за Дамаск?), Мохамед или Жана д’Арк…

— А у Достоевски?

— И у него, разбира се. Всъщност болестта се казва така, защото в романа си Идиот той описва симптомите с невероятна точност. Описал ги е у един от героите си, княз Мишкин. Там са обяснени всички отличителни белези на тази епилепсия…

— С две думи, докторе, значи не знаете какво лечение да приложите, ако имате пациент с такива симптоми — прекъсна го тя.

— Честно казано, да.

— А знаете ли дали е наследствена болест?

— Точно така! Без съмнение е такава, госпожице. Въпреки че не бих я нарекъл болест. В миналото е била смятана едва ли не за Божи дар. Дори се е говорело, че света Тереза де Хесус е страдала от нея и точно това състояние й е отворило пътя към екстазното общуване с Бога.

— Разбирам, докторе… Благодаря.

— Prego.

Сега си спомняше много добре какво си бе помислила за този лекар: че европейците често се увличат по историческите легенди, по разказите за мистици и светци, и рядко се съсредоточават в практическите неща.

Дали бе наследила тази болест? И в такъв случай — от кого? Майка й никога не беше страдала от нея. Нито пък баща й, сух и строг до деня на смъртта си.

Потънала в мисли над семейните албуми, Дженифър прекара доста време, спомняйки си последните години. Не искаше да си ляга. Проблемите й по завършването на Университета в Джорджтаун, включването й в проекта Старгейт под протекцията на престижния Станфорд Рисърч Инститют (SRI) и дори срещата й с онзи полковник Стъбълбайн, който я убеди да се яви като доброволка за експериментите по телепатия, отвели я в тъмните коридори на Департамента по отбраната — всичко това я държеше будна и нащрек.

Тези картини като че бяха съвсем живи.

Спомни си също така, сякаш бе вчера, за онзи изключителен човек, онзи „медиум“ на име Инго Суон, който я убеди да приеме тази работа. Никой не можеше да опише като Суон някое далечно място, като се концентрира само над предварително зададените му координати. Никога не бе виждала човек, който да влияе като него на светофарите по улицата и да променя светлините им по свое желание, и дори да разсейва струпаните облаци само с един поглед, когато си поиска. Този „атлетичен ум“ твърдеше, че заслугата не е негова, че е наследил способностите си от една прабаба, „лечителка“ от племето сиукси, която му ги предала от отвъдното.