Хавиер Сиера - Синята дама

— Сакмо… Видя ли я?

Старецът сграбчи момъка за раменете, мъчейки се да скрие вълнението си.

— Да. Още веднъж, татко.

— Беше жена, нали? — настоя той трескаво.

— Синята дама… Беше тук всяка нощ, откакто племето на Мъглата се затвори в кивата. Всички пазачи я видяхме да броди.

Гран Валпи потръпна.

— И говори ли с теб?

— Повика ме и аз отидох, татко. Вече не се страхувам от нея. Дамата обеща, че ще се върне и ще ни научи на нова вяра.

— Да — въздъхна той. — Знам. Остави ми това.

Сакмо пое в длани това, което дамата бе подхвърлила на баща му. То не го изненада. Беше дървен кръст, завързан грубо, който не му говореше нищо.

— Какво става, татко?

Старият воин сбра последните си сили, за да стъпи на крака. Когато го направи, хвана сина си за ръката и гледайки го в очите, го принуди да сведе поглед към петното с формата на роза върху предмишницата си. Момъкът го имаше, откакто се помнеше.

— Виждаш ли този знак?

Сакмо кимна.

— Аз имах същия, на същото място, по рождение Но сега синко, той изчезна.

— Какво искате да кажете?

Гран Валпи нави ръкава си, за да покаже лявата си ръка Там нямаше нищо. Нямаше петно. Сякаш никога не бе носил белега с розата, блестяща върху кожата на сина му.

— Много е просто, Сакмо: дамата каза, че скоро ще заемеш моето място в племето. Моята мисия е към края си.

— Но вие не можете да ни изоставите! Не сега, татко!

Гран Валпи не трепна.

— Каза също — продължи той, — че утре на разсъмване ти и група воини хумани трябва да излезете на всяка цена да посрещнете вестителите на новия Бог.

— Вестителите на…?

Гран Валпи го накара да млъкне.

— Ще тръгнеш на юг, ще вървиш денем и нощем, ако трябва и преди пълната луна да огрее пак тези прерии, ще ги срещнеш с почести. Които и да са те. Каквото и да рекат.

— А как ще ги позная? Аз не, не…

— Вземи този кръст. Той ще ти помогне.

— Но, татко…

— Няма „но“, сине. Нашият свят свърши вече. Още ли не си го разбрал?

Карлос изпълни точно указанията, дадени му през долапа на манастира. Зад него Хема, пристъпяйки по-колебливо, се питаше дали зад всичко това не се крие някакво чудо… Все пак той беше вярващ човек. Умерен, но все пак вярващ.

Скоро стигнаха до малко салонче, преградено с решетка, зад която се виждаше друго помещение навътре в манастира. Това скромно пространство бе украсено със старинни платна. На едно от тях бе изобразен потъмнелият образ на монахиня, държаща перо в дясната си ръка, а лявата бе положила върху разтворена книга. Вниманието им бе привлечено от картина на Пречистата, каквито Бартоломе Мурильо е рисувал с десетки през седемнайсети век, и от един странен килим, на който бе нарисувано появлението на Девата от Гуадалупе пред индианеца Хуан Диего в Мексико преди сто години. Но най-много ги впечатли едно съвременно платно с ярки цветове и наивистичен рисунък, изобразяващо монахиня, облечена в синьо и заобиколена от индианци и домашни животни.

— Мислиш ли, че…? — промълви Хема.

— А какво друго може да е?

— Прилича на съвсем нова картина — каза, сякаш оправдавайки се.

— Такава е!

Зад гърба им прозвуча женски глас. Идваше от другата страна на решетката, но след като тя се отвори, те видяха две монахини, облечени в бели одежди.

— Рисувана е от една сестра от Ню Мексико, която живя две години при нас — обясни едната от тях веднага.

Монахините се представиха като сестра Ана Мария и сестра Мария Маргарита. Те сякаш бяха дошли от друг свят и принадлежаха на друго време. Гледаха усмихнати нечаканите си гости, скрили ръце в ръкавите на широките си одежди.

— С какво можем да ви помогнем? — заговори едната от тях, след като покани журналистите да седнат.

— Искаме да научим повече за сестра Мария Хесус де Агреда.

— А! Препочтената!

Върху лицето на сестра Мария Маргарита грейна широка усмивка, но другата монахиня бе поела разговора в свои ръце още в началото.

Сестра Ана Мария правеше впечатление на сдържана и спокойна жена. Приличаше на търпелива майка, която наблюдава от някоя пейка в градината своите дечица. Благият й поглед и осанката й тутакси ги заплениха. За разлика от сестра Мария Маргарита, която се прояви веднага като нейна пълна противоположност. Дребничка, неспокойна, с шарещи очи и писклив глас, тя приличаше на немирно въодушевено момиченце.

Двете ги гледаха любопитно и мило, неподозиращи за ентусиазма, загнездил се в душите им.

— И какво точно ви интересува за майка Агреда? — запита ги сестра Ана Мария, след като изчака гостите им да се представят.